Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 51

— Защото инцидентите, които са подпомогнали кариерата на Морели, са започнали през 1992 година. Оттогава насам са се сменили седем-осем директори на ЦРУ, а Мърфи е там от две години.

— Ако не е Мърфи, тогава трябва да е някой от старата гвардия, някой от кариерата, който е там от памтивека и е нависоко в хранителната верига.

— Възможно е. Но също така е възможно двамата изобщо да не работят за ЦРУ. Както казах, наемници са. Всеки може да ги е наел. Ти какво научи в Ню Йорк?

Демарко й разказа.

— Значи човекът си е изнасилвач.

— Чакай малко, кръстникът ми каза, че…

— Глупости. Знаеш какво ти е казала Лидия Морели и по всичко личи, че Морели изнудва Джанет Тайлър, като използва годеника й, а сигурно по подобен начин е затворил устата и на Марша Давънпорт. А този твой кръстник…

Ема изрече думата „кръстник“, все едно Хари Фостър беше Вито Корлеоне.

— … потвърждава, че Пол Морели не може да си държи ръцете прибрани.

Демарко поклати глава.

— Не е толкова просто, Ема, и ти много добре го знаеш. Всички доказателства срещу Морели не могат да се нарекат дори и косвени. Направо никакви ги няма.

Демарко си помисли, че добре го е казал, но Ема не мислеше така.

— Трябва отново да говориш с Лидия. Трябва да разбереш кой помага на сенатора и защо тя чак сега е решила да действа.

— Ема, можеш ли дори за момент да си представиш реакцията на Махоуни, ако разбере, че се опитвам да докажа, че Морели е престъпник?

— Хич не ми пука за реакцията на Махоуни.

— Разбира се, че няма да ти пука. Ти си богата, за никого не работиш и си получаваш пенсията.

— Това няма никакво значение.

— За теб няма, да — отбеляза Демарко.

Той замлъкна за момент и Ема го срита под масата.

— Е, какво чакаш? Обади се на Лидия. Уговорете си среща.

— Ти луда ли си? — възкликна Демарко. — Ами ако съпругът й е там?

— Съпругът й е в Маями. Главен докладчик е на конгреса на Националната испаноезична бизнес асоциация. И ще изнесе речта си на испански, ако мога да добавя.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото чета и друго освен спортните страници на „Уошингтън Поуст“. Така че давай. Уговори си нова среща с Лидия.

Демарко не помръдна. Не искаше да си създава проблеми с Махоуни.

— Джо, говорим за човека, който може да стане следващият президент на Съединените щати.

По дяволите, права беше. По навик Демарко извади мобилния си телефон и започна да набира номера на Лидия, но Ема го спря.

— Използвай автомата.

Телефонът на Лидия звъня дълго, преди тя да вдигне, а после отне доста време Демарко да я убеди да се срещнат на другия ден, защото тя беше пияна. Всъщност му звучеше, все едно е на ръба да изпадне в несвяст.

Върна се на масата.

— Беше се направила на нищо. Едва говореше.

— Може би алкохолът е единственият начин да намери покой — отвърна Ема.

— Да, а освен това може би има и халюцинации.

— Но се съгласи да се срещнете?

— Да, утре сутринта. Съпругът й щял да се прибере след четири, така че поне няма да се притеснявам да не се сблъскаме с него. Което ми напомня: не искам онези от ЦРУ, или каквито и да са, да ме виждат да говоря с нея.

— Мисля, че ще мога да ти помогна — каза Ема.