Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 49

— Има един тъмносин седан, паркиран на петдесет метра от къщата ти — каза Ема. — Двамата мъже вътре те следяха онази сутрин, докато отиваше към Ръсъл Билдинг.

— Шегуваш се — каза Демарко.

— Така ли ти звуча? Излез през задната врата и ела при мен в „Паоло“.

„Паоло“ беше ресторант в Джорджтаун, съвсем близо до къщата на Демарко.

— Не мога да изляза в момента. — Демарко й обясни положението с малкия Станфорд.

— Някаква жена те е помолила да гледаш детето й? Това трябва да се докладва на социалните.

Преди Демарко да успее да се направи на обиден, Ема добави:

— Веднага щом детето си тръгне, измъкни се през задната врата. Остави лампите да светят и надуй телевизора.

Лелята на Станфорд дойде няколко минути по-късно и когато тръгнаха към вратата, Демарко каза:

— Много си талантлив, Станфорд. Беше ми приятно да те слушам как свириш.

— А, всеки идиот може да свири на пиано. Трябва да ме видиш как играя на „Нинтендо“.

— Хлапето си тръгва — каза Джими. — Но жената, дето го взе, е друга, не е онази, дето го доведе.

Двамата с Карл бяха видели първата жена да звъни на вратата на Демарко с бебе в ръце и малкия червенокос досадник. Демарко беше разговарял с нея, след това хлапето влезе вътре, а жената с бебето замина нанякъде с такси. А сега някаква друга жена идва и взема момчето. Изглежда, съседката беше помолила Демарко да гледа диването за известно време. Джими не беше сигурен, но май такава беше работата. Хубавото беше, че поне ще има какво да докладват на Еди. По никакъв начин нямаше да си признае, че са го изпуснали два пъти за два дни.

— Чудя се защо тая му остави детето — каза Карл.

— Де да знам — рече Джими.

— И къде, по дяволите, беше тоя цял ден?

Айде, пак се почна, помисли си Джими. С въпросите. Не стига това, а и носът все още го болеше от експлозивния удар на въздушната възглавница. Опасна работа бяха тези възглавници.

— Знаеш ли какво — каза Джими, — вместо само да задаваш тъпи въпроси, защо не вземеш да помислиш какво ще правим, ако Еди поръча да се погрижим за този тип. И си отвори проклетия прозорец. Колко пъти да ти повтарям? Шибаният пушек направо ми прогаря синусите.

Карл направи физиономия, но отвори прозореца.

— Може да го блъснем с колата и да офейкаме — каза той след малко. — Това ще свърши работа.

— Не, твърде рисковано е. Някъде извън града — става. Но тук, забрави. Навсякъде има камери. Като с онази кучка вчера. Кой да се сети, че има камери точно на онова кръстовище?

— Добре че имаме фалшиви документи. Толкова глоби съм натрупал, че нямаше да мога да си платя застраховките.

— Някакви други идеи? — попита Джими.

— Май не. Знаеш ли, толкова щеше да е хубаво, ако от време на време ни пращаха просто да гръмнем някой от тия тъпаци. Страшно досадно е все да се мъчим да изглежда като нещастен случай. Ами ти, имаш ли някакви идеи, или само на моите разчиташ?

— Всъщност имам — отвърна Джими. — Знаеш ли как е свързан гаражът с къщата му?

— Гаражът е под къщата.

Гаражът на Демарко беше в мазето. Когато влизаше с кола в алеята към къщата, продължаваше надолу, под първия етаж на къщата. До гаража, на нивото на мазето, имаше едно помещение, където бяха пералнята и сушилнята, както и котелът на парното и бойлерът.