Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 47

Отвори вратата и видя една своя съседка. Вече от шест месеца живееше в къщата вдясно от неговата, но той не можеше да си спомни името й. Елън, Хелън, нещо такова. Винаги поздравяваше и нея, и съпруга й, когато ги срещнеше, но дотам се простираха взаимоотношенията им. Тя беше пълничка жена на около трийсет години, обикновено мила и усмихната, но днес изглеждаше, все едно беше зърнала кадри от края на света. С едната си ръка държеше бебе, което се скъсваше да пищи, а личицето му беше придобило цвета на домат. С другата здраво стискаше ръката на едно намръщено десетгодишно диване.

— Слава богу, че сте си вкъщи — задъхано изрече тя. — Не знам какво щях да правя, ако ви нямаше.

— Какъв е проблемът? — попита той с пълното съзнание, че не иска да чува отговора.

— Уесли е много болен. Има четирийсет градуса температура и трябва да го закарам в спешното. Обадих се на детегледачката да поеме Станфорд, но била извън града, а сестра ми ще дойде чак след един час. Ще можете ли? Много, много ви моля да наглеждате Станфорд, докато дойде сестра ми. Просто трябва да закарам бебето в болницата.

Умът на Демарко препускаше, докато се опитваше да измисли някакво извинение, дори и смътно задоволително, за да откаже на жената с трескавото бебе. Помисли си дали да не й каже, че е педофил под гаранция.

Тя забеляза колебанието му.

— Само за един час. Моля ви. Докато дойде сестра ми. Бих го взела със себе си, но много лесно се разболява и ме е страх да не хване някой грип в чакалнята с всички тези болни хора.

— Разбира се — каза Демарко. — С удоволствие ще наглеждам, хъм, Станфорд за един час.

— О, толкова много ви благодаря, господин Демарко. Не мога да ви опиша колко съм ви задължена!

— Казвайте ми направо „Джо“ и няма защо да ми благодарите…

— Алисън. Алисън Уебстър.

— Точно така. Алисън.

Тя бутна Станфорд напред.

— Сестра ми се казва Джойс. Вече пътува насам.

След като майката си тръгна, двамата останаха в антрето, втренчени един в друг. Демарко не беше сигурен дали Станфорд е едър или дребен за възрастта си — беше нисък. Имаше червеникаво кафява коса и малки сини недоверчиви очи. Юмруците му бяха стиснати.

Демарко се предаде пръв.

— Значи как ти викат? Стан?

— Не. Името ми е Станфорд. Стан е човек, който работи в някой гараж.

Прекрасно. Надут дребосък.

Демарко не продължи разговора и Станфорд попита:

— Е, какво ти се прави?

— Лети ми се до Айова да се видя с бившето ми гадже.

— А? — зяпна Станфорд.

— Няма значение. Нищо не ми се прави. На теб какво ти се прави?

— Имаш ли компютър?

— Да.

— Имаш ли някакви игри? Спайдърмен, Донки Конг, нещо такова?

„Донки Конг“?

— Не — каза Демарко. — Нямам нищо на компютъра, освен програма за данъци.