Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 40

Лидия Морели беше споменала, че използвали годеника на Тайлър, за да я принудят да си мълчи. Цялата история се бе случила преди осем години, а Тайлър имаше деца, така че Демарко предположи, че се е омъжила за въпросния годеник.

— Кой е съпругът ви, Джанет? — попита Демарко.

— Не съм омъжена.

— Тогава кой е бащата на децата ви?

— Не е ваша работа.

— Джанет, аз работя за правителството. Колко време, мислите, ще ми отнеме да разбера това, което искам?

— Ама че гадняри. Защо не ни оставите на мира? Какво ще направите? Ще ми вземете децата? Ще депортирате баща им?

— Не, за бога! — възкликна Демарко. За какво изобщо говореше тя?

Тайлър скри лице в ръцете си и се разхлипа, което накара Демарко да се почувства още по-зле отпреди.

— Джанет — каза той, — нищо лошо няма да причиня на децата ви. Просто искам да знам…

— Името на годеника ми е Хюсеин Халас. Той е от Йордания и не сме женени, защото не може да получи развод от жена си. Има ли още нещо, което искате да знаете?

— Казах ви. Искам да знам дали Пол Морели ви е наранил. И дали ви изнудва по някакъв начин, за да си осигури мълчанието ви.

— Не — каза тя, но без да го погледне. — Мога ли вече да си вървя?

Демарко не можеше да измисли нищо, с което да я накара да проговори.

— Да, можете да си вървите.

Тайлър моментално се изправи, нетърпелива да избяга от Демарко възможно най-бързо. Той наистина се чувстваше като гадняр, след като я беше притиснал така, затова се опита да я успокои.

— Не се притеснявайте, Джанет. Обещавам, че по никакъв начин няма да навредя на семейството ви.

Демарко нямаше представа дали ще може да спази даденото обещание.

— Провери ли отпечатъците, които ти изпратих, Марв?

— Да. Защо разпитваш за тези мъже, Ема?

— Няма да ти кажа.

— По дяволите, не мога просто така…

— Знаеш ли, Марв, може би пресата няма да прояви интерес. Всъщност колко години минаха оттогава? Десет? Дванайсет? Да, може би след толкова много време не е интересно, че ти и твоите хора откраднахте куфарче с хероин от стаята за веществени доказателства на Военното разузнавателно управление, което разменихте за руски ракети земя-въздух. Е, няма да прозвучи чак толкова зле, с изключение на дребната подробност за кражбата на дрогата, но историята има продължение. Нали дадохте ракетите на някакъв терорист, който пък взе, че използва едната, за да свали хеликоптер, който превозваше филипински политик. И най-якото е, че политикът беше на наша страна. Ама че грешка.

— Не знаехме, че е терорист — изскимтя Марв.

— Знам. Само че с този ход счупихте тъпомера, Марв.

— Блъфираш, Ема. Операцията и до ден-днешен е строго секретна и ако си отвориш устата, ще отидеш в затвора.

Ема се изсмя.

— Все едно можеш да докажеш, че аз съм си отворила устата.

За момент от другата страна на телефона настъпи мълчание.

— Добре де — изпъшка Марвин. — Истинските имена са Карл ван Хорн и Джеймс Сътъл.

— Агенти ли са?

— Не, за бога. Просто двама глупаци, които сме използвали на няколко пъти.

— Използвахте за какво?

— Е, нали знаеш. Разни работи, с които не искахме да имаме нищо общо. Последния път беше за един банкер в Хаити. Превеждаше пари на грешните хора и ние се опитахме да накараме правителството на Хаити да предприеме нещо срещу него, но банкерът подкупваше прекалено много хора. Затова пратихме Ван Хорн и Сътъл. Те трябваше да го посплашат, но Ван Хорн му потрошил капачките на коленете с тухла, защото само така успял да му привлече вниманието.