Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 26

На следващия светофар, разбира се, онзи проклетник отново мина на жълто.

— Шибаняк! — Карл натисна газта, за да хване светофара, но вече беше червено, когато излязоха на самото кръстовище. Колата, която се вряза странично в тяхната, беше такси. То удари предния десен калник на наетия им форд, като го завъртя в почти пълен кръг. Въздушната възглавница на Джими, пред мястото до шофьора, се изду с гръм. Тази на Карл не се задейства.

Карл и Джими бавно излязоха от колата, още замаяни, и Джими леко опипа носа си, за да провери дали не е счупен. Възглавницата го беше ударила право в лицето. Шофьорът на таксито блъсна предната врата с известно усилие, за да я отвори, след което се засили към тях, с огромните си жабешки очи и с безумен поглед иззад дебелите стъкла на очилата. Беше с тъмна кожа и Джими предположи, че е от Афганистан или Пакистан — някоя мюсюлманска държава. Таксиджията се спря на една крачка от Карл, посочи светофара, посочи смачкания капак на таксито и започна да крещи ругатни на някакъв чужд език.

Карл халоса таксиджията между очите, като му строши очилата.

— Мамицата ти терористка — процеди той.

10

Демарко погледна в огледалото за обратно виждане и трепна. Кретенът, който го следеше последните шест пресечки, току-що беше минал на червено и се беше блъснал в едно такси. Така му се падаше на тоя кретен. Пет минути по-късно Демарко сви от Масачузетс авеню по Пилгрим роуд и навлезе в сянката на внушителните стени на Националната катедрала.

Когато миналата вечер говори с Лидия Морели, тя беше предложила:

— Да се срещнем при катедралата, господин Демарко. Смятам, че е подходящо място за една изповед.

Не му стана много ясно какво имаше предвид, но когато попита за коя катедрала става дума, тя каза:

— Ами Националната катедрала, разбира се. Знаете ли някоя друга наоколо?

В интерес на истината Демарко можеше да я просвети, но тогава не му се стори най-подходящият момент да я смайва с познанията си за всички църкви, които не посещава.

Националната катедрала беше шестата или седмата по големина в света и подобно на всички велики средновековни катедрали в Европа, и за тази беше отнело почти сто години, за да бъде завършена, като построяването й бе прекъсвано не от обсади, чума или глад, а от по-банални причини като недостиг на средства и недоволстващи работници. Но след цял един век тежък труд днес тя се извисяваше в цялото си великолепие — дом, който Господ сигурно с гордост е показвал на приятелите си.

Лидия предложи да се срещнат в Епископската градина от южната страна на катедралата. Демарко паркира колата и бързо се отправи към градината. Беше закъснял с десет минути, но Лидия я нямаше. Наруга се за неточността и се зачуди дали вече не си е тръгнала, но по-вероятно му се стори обяснението, че е променила решението си и се е отказала да се среща с него. Седна на една каменна пейка, още веднъж се огледа за Лидия, след което погледна нагоре.

Националната катедрала има три огромни витража, наречени розетни прозорци, всеки от които с диаметър осемнайсет метра и направен от хиляди парченца стъкло. Отвън те изглеждаха като невзрачни кръгове насред белите каменни стени — късчета тъмно стъкло, подредени в натруфени каменни рамки, без ясна шарка, без дори помен от блясък или красота. Отвътре обаче беше съвсем различно. Стъклописите бяха възхитителни съчетания от форми и цветове, детайлни като маслени картини. Демарко не знаеше защо отвън шарките не можеха да се видят. Подозираше, че имаше нещо общо с физичните закони за светлината, но може би и божественото имаше пръст в този феномен — трябва да влезеш в Божия дом, за да се насладиш на чудесата му.