Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 25

Напрегна ума си, но не успя да се сети за хитър начин да изкопчи от Лидия защо е звъняла на Тери. На следващия ден предстоеше да се срещне с Ейб Бъроус и да разбере какво казват архивите му за Джанет Тайлър — другата жена в списъка на Финли — и може би дори щеше да хване самолета до Ню Йорк, за да поговори с нея. Отдавна не беше виждал майка си, така че разходката до Ню Йорк нямаше да е пълна загуба на време. Но това беше всичко, което смяташе да направи засега.

Доволен от решението си, той каза За ваше здоровье — единственото, което знаеше на руски — и безразсъдно изля остатъка от водката в гърлото си. Все още кашляше, когато звънна телефонът.

— Да — изграчи той в слушалката. Гласът му звучеше, все едно някой беше настъпил ларинкса му със ски обувка.

— Господин Демарко, обажда се Лидия Морели. Трябва да поговорим.

9

— Гледай го тоя нещастник! — изрева Карл. — На всеки шибан светофар минава на жълто.

— Ще го изпуснеш — предупреди го Джими. — Дай газ. В това сутрешно задръстване и цял час да гледа една и съща кола отзад, няма да му направи впечатление.

— Накъде е тръгнал изобщо? — почуди се Карл. — Мислех, че работи в Капитолия.

Джими поклати глава. Обичаше Карл като собствен брат — дори и оная му работа да напъхаш в мелачка за месо, пак нямаше и думичка да обели, — но не спираше да задава въпроси. Тъпи въпроси. Въпроси, на които Джими не можеше да отговори. Въпроси, на които нямаше отговор. Съвсем скоро щеше да му изтръгне езика, ако не престане.

— И защо изобщо го следим? — попита отново Карл.

Е това вече преля чашата.

— Защото Еди така каза! — изкрещя Джими. — И ти чу същите шибани неща, които и аз, мамка му. Еди каза: „Следете тоя кретен и ако говори с някого, разберете с кого и ми се обадете.“ Друго не знам.

— Да, ама трябваше да ни каже защо. Все едно сме пълни смотаняци, никой нищо не ни казва…

— Да, да, това съм го чувал — каза Джими. — И отвори прозореца. Тоя проклет пушек ме убива.

Наближаваха поредното кръстовище и светофарът отново светна жълто точно когато Демарко стигна пресечката.

— Мамка му! — извика Карл и даде газ до дупка. Светна червено още преди да са стигнали и средата на улицата преди кръстовището.

— Трябваше да му лепнем предавател на колата — каза Джими.

— Няма проблеми, и така ще се оправим — успокои го Карл.

Джими не успя да му отговори, че има проблем. Карл го изпревари.

— Гледай ги обаче тия къщи, тия шибани посолства!

Намираха се на Масачузетс авеню, в частта, позната като „Улицата на посолствата“.

— Чудя се дали тия държави си плащат за къщите, или ние им ги плащаме. Щото много ще избеснея, ако с моите данъци им плащат проклетите дворци.

Джими просто поклати глава.

— Дай газ — напомни той. — Много изоставаш.