Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 196

Не падна от много високо, може би около два метра. Приземи се по гръб, въздухът излетя от дробовете му, вълни от болка започнаха да преминават по цялото му тяло. Близо минута лежа със затворени очи, опитвайки се да не губи съзнание. Зачуди се дали не му е счупен гръбнакът, дали някое от строшените ребра не е пробило белия му дроб. Най-накрая отвори очи и погледна нагоре.

Калвети стоеше на ръба на отвора, през който го бяха хвърлили. Нисък, крехък белокос старец, който в момента изглеждаше толкова стар и ужасяващ, колкото самата смърт. Той просто си стоеше там, гледаше Морели и го изучаваше с безизразно лице. По него нямаше нищо: никаква ярост, никакво разкаяние и определено никаква жал.

Морели се пресегна, за да изчопли лепенката от устата си и да може да говори с Калвети. Толкова истерично започна да я дере, че ноктите му издълбаха резки по едната му буза.

— Доминик! — изкрещя той, когато най-накрая успя да свали лепенката.

След това, опитвайки се отчаяно да удържи страха си, той понижи глас и каза възможно най-спокойно:

— Не го прави. Моля те. Все още мога да стана президент. Все още мога да сбъдна мечтата ни.

Калвети поклати глава — веднъж, бавно, от едната страна до другата, — след което се обърна и кимна на Еди.

Морели гледаше с ужас как Еди и брат му започнаха да спускат една тежка бетонна врата. Вратата беше на масивни панти и беше дебела поне десет сантиметра. Морели се опита да се изправи, но с всичките си наранявания беше прекалено бавен. Докато се надигне на колене, Еди и брат му вече бяха спуснали вратата и го бяха затворили в пространството долу. Последното, което Пол Морели видя, преди вратата да се затвори, бяха черните очи на Доминик Калвети, които безмълвно го пратиха в ада.

Морели вдигна ръце. Беше достатъчно висок, за да докосне вратата. Опита се да я повдигне, но знаеше, че дори и да не беше ранен, пак нямаше да успее да я помръдне. Тогава чу как нещо изтрака, все едно се беше задействал някакъв механизъм, който заключи вратата.

Той се срина на пода. Прехапа кокалчетата на дясната си ръка, за да не се разпищи, за да застави мозъка си да мисли.

Беше в пълен мрак, но докато вратата още бе отворена, той бе успял да добие бегла представа за мястото, на което се намираше. Знаеше, че са го хвърлили под сграда, може би празен зърнен силоз. Но точно тогава осъзна, че не е силоз. Чуваше някъде отгоре как някаква течност се плиска по пода. Много течност, като че ли я изпомпваха в сградата през няколко дебели тръби. Тогава осъзна, че се намира в резервоар, който обикновено беше пълен с вода или с някаква друга течност и когато се напълнеше догоре, вратата над главата му щеше да стане невидима.

Паниката отново започна да го завладява, за пореден път той я удържа и потисна страха си. Мисли, каза си той. Успокой се и мисли. Защо Калвети просто не го беше застрелял и не го беше заровил в гората близо до хижата? Защо си беше направил труда да го докара тук? А и Еди дори веднъж не го удари по лицето. Беше смазал тялото му, но лицето му дори не докосна, а това трябваше да значи, че Калвети не е искал да му разваля визията. Да, така трябва да беше. Калвети щеше да го остави тук за известно време, убеден, че така ще го сплаши, за да не дръзне никога повече да го предава или да го лъже. Не би захвърлил всичките им години труд, не и заради една дъщеря, която никога не беше обичал, и заради една внучка, която беше само малка част от живота му. Да, фактът, че Доминик не го беше убил, означаваше, че все още има надежда.