Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 195

Може би. Съвестта му беше подгизнала с „може би“.

Махоуни вирна глава и довърши питието си.

— Е, станалото — станало — каза той и тонът му издаде, че е приключил с размислите за Пол Морели. — Смятам да се обадя на едно хлапе от Ню Йорк. В момента е главен прокурор там. Ще видя дали не би искал да стане сенатор.

Демарко се досещаше, че „хлапето“ от Ню Йорк е поне на петдесет.

— Голям е идеалист — добави Махоуни, — все се бори с някоя проклета вятърна мелница, но мисля, че има потенциал.

Демарко винаги се беше възхищавал на Махоуни за едно нещо — оптимизма му. Политиката беше кофти игра и дори и с политическото влияние на Махоуни сигурно и той беше изгубил половината битки, в които се е борил. Но всеки ден той ставаше, слагаше бронята си, вземаше копието си и се качваше на доверения си мършав кон. И Махоуни се биеше с мелниците.

Да, председателят, наистина беше приключил със скръбта по Пол Морели — беше време да му намери заместник, време да започне нова битка. Демарко си мечтаеше да притежава способността на Махоуни с лекота да се съвзема от ударите на живота.

Махоуни също трябва да бе разсъждавал в тази посока, защото тръсна глава и избоботи:

— Не увесвай нос, синко. Постъпи както трябваше.

— Знам, но просто си мислех…

— Днес е дошло едно момиче, племенница на секретарката ми. Ще ви запозная. Кълна се, прилича на Джина Лолобриджида, Джо. Ти си прекалено млад, за да помниш Джина, но тази девойка… направо й е одрала кожата.

Камбанката на коледната му шапка иззвъня, когато Махоуни тромаво се изправи.

— Хайде, Джо. Изпускаме купона… Ах, колко обичам Коледа — добави той.

69

Пол Морели тъкмо идваше в съзнание, когато Еди и брат му го извадиха от багажника на колата.

Еди направо го беше смазал. Всичките му ребра бяха изпотрошени, а бъбреците — ужасно натъртени. Нямаше да се изненада, ако и далакът му беше разкъсан. Всеки път, когато старецът зададеше някакъв въпрос и Морели се поколебаеше, Еди го удряше. Удряше с юмрук като топуз, който се блъскаше в тялото му. И накрая си призна всяка една лъжа. Призна си всичко.

Проснаха го по гръб на някакъв влажен бетонен под. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а върху устата му имаше лепенка. Очите му огледаха сградата, някаква кръгла бетонна постройка. Помисли, че може би е зърнен силоз, и ясно си представи как тонове пшеница се изсипват върху него, смачкват го, задушават го.

Тогава чу нещо зад гърба си, стържене на метал в метал, като ръждиви панти, които някой се мъчи да отвори. Еди и брат му, двама мъже с телосложението на бикове, пръхтяха от напрежението. Колкото и да беше уплашен, страхът му нарасна още повече, защото не виждаше какво правят те.

Еди изведнъж се появи в полезрението му. Наведе се, хвана го за глезена и с една ръка го извлачи по бетонния под. Завъртя го по корем и преряза въжетата, с които бяха вързани ръцете му. Слава богу! Ако махнеше и лепенката, оставаше макар и нищожен шанс да бъде разубеден. Но преди да стигне до лепенката, Еди сложи крак на рамото му, ритна го и той усети, че лети.