Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 172

Телефонът даваше свободно.

62

В четири и половина същия следобед Демарко беше в лобито на хотел „Шератон“ в Сиатъл. Бренда не беше в стаята си и той нямаше ни най-малка представа къде да я търси. Портиерът не му обърна никакво внимание, зает да се вайка пред едно пиколо как отборът на „Сиатъл Сийхокс“ се сгромолясал през финалната четвъртина на последния си мач. Демарко извади една двайсетачка от портфейла си и я вдигна, така че да попадне в периферното зрение на запалянкото. Главата му се извърна толкова бързо, че имаше вероятност да си е сецнал врата.

— Да, господине! — каза той. — Как мога да ви помогна?

Демарко му обясни, че се опитва да открие госпожица Хатауей, актриса от Калифорния, която в момента снима в Сиатъл. Портиерът беше разноглед и можеше едновременно да фокусира и лицето на Демарко, и двайсетачката. Той отскубна банкнотата от ръката на Демарко.

— Снимат на няколко пресечки оттук, на Пайк Плейс Маркет. Ще са там до полунощ.

Пайк Плейс Маркет беше открит базар, задължителен за посещение капан за туристи, пълен с търговци на дреболийки, бездарни улични музиканти и тротоарни художници. Имаше и продавачи на риба. В шест часа вечерта павилиончетата затваряха и из въздуха се носеше смрад на развалени морски дарове.

Демарко лесно намери снимачния екип. Бяха на втория етаж на един ресторант на име „При Лоуел“, заобиколени от малка тълпа зяпачи.

Мат Деймън и една едрогърда тъмнокоса актриса, която Демарко беше гледал някъде, но не можеше да си спомни името й — Кати, Кейти, нещо такова, — седяха на една маса, държаха се за ръце и се гледаха в захлас: холивудският портрет на влюбена двойка. Прозорците зад тях, които се простираха по цялата дължина на стената, предлагаха невероятен изглед към здрачаващото се небе над залива Елиът.

Демарко се огледа за Бренда, но не можа да я открие. В неговата посока се беше запътила жена с изтормозен вид, с очила за четене на главата, полузаровени в гнездото изкуствени къдрици. Държеше някаква папка и на колана й висяха два мобилни телефона. Приличаше на някого, чието име ще профучи незабелязано във финалните надписи — втори помощник на помощника на осветителя или трети асистент на сервилния слуга на оператора. Демарко се пресегна и я сграбчи за ръката.

— Ако обичате!

Жената го стрелна с гневен поглед и дръпна ръката си.

— Трябва да говоря с Бренда Хатауей.

— Много кофти — отсече жената. — Ако не искате да ви изритат, връщайте се при останалите зяпачи.

Демарко извади значката си от Конгреса и я размаха пред очите й.

— Аз съм федерален служител, не фен. Кажете ми къде е или ще закрия цялата тази операция.

— Да бе, да. Имаме си разрешително.

Демарко изрови от ума си една реплика, която беше запомнил от някакъв филм.

— Госпожо, имам значка, пистолет и лош нрав. Къде е?

Госпожата никак не се уплаши, но все пак отстъпи.

— О, за бога. В съседния ресторант е с още няколко души от екипа.

Когато се обърна да си върви, Демарко я чу да си мърмори:

— Шибан нацист!

Съседното заведение се казваше „Атинската кръчма“ и Бренда седеше в компанията на две жени и пиеше кафе. Преди Демарко да успее да се добере до масата, един млад мъж с телосложението на добиче и със синьо яке, на което пишеше „Охрана“, сложи ръка на гърдите му. За щастие в този момент Бренда го забеляза.