Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 170

Последва още една дълга пауза, докато Хари обмисли отговора на Демарко. Най-сетне попита:

— Добре, какво те интересува за Пол?

— Искам да знам къде се крие.

— Както и всеки журналист на планетата. Защо искаш да знаеш?

Мамка му, помисли си Демарко. Трябваше да предвиди този въпрос. Взе да си блъска ума за някоя убедителна лъжа, но Хари го изпревари.

— Няма значение. Не знам къде е. Когато научих, че има проблеми, му се обадих, защото реших, че един добър пиар ще му е от полза, но той така и не пожела да се свърже с мен. Опитах се да го открия, но е изчезнал.

— Как, по дяволите, ще изчезне, Хари? Та той е сенатор на САЩ с едно от най-лесно разпознаваемите лица на планетата.

— Лесно е да изчезнеш, ако имаш пари. Пускаш си брада, купуваш си шапка и наемаш самолет, който да те закара на някое място с палми.

Хари беше прав.

— Хари, ако някой знае къде е, кой ще е този човек?

— Двама души, и с двамата говорих. Единият е главният секретар на канцеларията му в Ню Йорк, Джордж Бърак, а другият е… роднина.

— Какъв роднина?

— Джо, трябва вече да затварям. Чака ме клиент.

И Хари затвори телефона.

* * *

Демарко прекара обедните часове в „Монокъл“ — пиеше мартинита, хрупаше безплатни ядки и спореше със себе си. В средата на празната страница в ума си начерта една отвесна линия. От едната страна изброи всички причини, поради които Пол Морели би поръчвал да се убиват и нараняват хора, а от другата — всички причини, поради които предположението звучеше безсмислено.

Представи си как Морели се е усамотил в някое тихо местенце, разтърсен от това, което му се беше случило, и с болния си гениален мозък крои отмъщение, но в крайна сметка отписа тази идея. Отмъщението беше емоционално престъпление, а Морели, освен ако не беше пиян, беше пресметлив и крайно рационален. Да избие всички, които присъстваха вечерта на ареста му, беше прекалено рисковано и крайно неразумно.

Най-накрая Демарко заключи, че сходството между смъртта на Паркър и инцидента на Арни — времето на злополуките, фактът, че и в двата случая бяха замесени хора със съмнителна репутация — беше просто съвпадение. Нямаше как иначе.

На тръгване Демарко захапа клечицата от последното си мартини и помаха весело на бармана. Беше време да престане да се тревожи за Пол Морели.

61

Два дни по-късно в осем часа сутринта Демарко стоеше на прага на къщата си и изтръскваше водата от чадъра си. Носеше дъждобран, облечен върху потник страстоубиец и боксерки. Чехлите му бяха вир-вода. В лявата си ръка държеше вестника, който се очакваше да пристига всяка сутрин до шест часа. Откри го под формата на прогизнала хартиена маса под рододендрона на три метра от къщата. Коледният подарък за вестникарчето щеше да е бележка със съвета да си купи будилник и да поправи мерника си.

Влезе в кухнята, докато още си мърмореше псувни по адрес на вестникарчето, остави подгизналия вестник на плота и си наля кафе. Тъй като първата част от вестника беше на каша, той заряза националните новини и се съсредоточи върху местните. В края на втората страница, под една статия за надхвърления бюджет, отпуснат за подновяване на Мемориала на Джеферсън, имаше снимка на бившия конгресмен Клейтън Адамс. Снимката, която показваше усмихнатото лице на Адамс в близък план, беше още от времето, когато той е бил в Конгреса — очевидно не бяха успели да намерят друга негова снимка, на която да не се усмихва. От статията към щастливата снимка на Адамс ставаше ясно, че той е мъртъв.