Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 169

— Да. Да.

Паки погледна Демарко и направи отегчена физиономия. Най-накрая приключи разговора и се облегна.

— Идиоти! Джо, този град е пълен с идиоти. Вашингтон би трябвало да се носи из въздуха, с всичките тези затъпели граждани с празни глави, които да го издигат като балони с хелий. — Той поклати глава с престорена тревога и добави: — Отчаян съм за тази република.

Демарко изчака една секунда и попита:

— Свърши ли, Паки?

Малките злобни очички на Паки проблеснаха.

— Какво желаеш, малки гражданино? — попита той.

— С какво се занимава Пол Морели напоследък?

Паки се вгледа в лицето на Демарко, като потропваше по предните си зъби с гумичката на молива си.

— Последния път, когато беше тук, пак ме пита за Морели. Да не си председател на фен клуба му „Можех да съм кандидат за президент“?

— Просто ми е любопитно.

— Любопитно, глупости. Питаш по някаква причина. Би ли споделил?

Паки седеше срещу него като някакъв арогантен Буда със засмени очички. Да си играе с Демарко му беше по-забавно дори от това да къса крилцата на мухи.

— Паки — каза Демарко, — би ли искал да си поговоря със свръхморалния ти шеф за един негов служител, който си пада по маскирани като котенца проститутки?

Паки отново започна да потропва по зъбите си, като се опитваше да прецени доколко искрен е Демарко.

— Способен ли си на такава гадост? — попита той.

— Без да ми мигне окото. А сега престани да се правиш на праволинеен и ми кажи с какво се занимава Пол Морели.

— Е, след като попита така любезно… Сенатор Морели е изчезнал.

— Как така изчезнал?

— Просто така. Дори собственият му персонал няма представа къде е.

— Откъде знаеш?

Паки изгледа Демарко с насмешка.

— Да, и за персонала му това е много срамно.

— Паки, ако искаше да го откриеш, как би подходил?

— Мен ли питаш? Мислех, че теб товарят с разни разследвания. С какво изобщо се занимаваш, Джо?

Демарко не обърна внимание на въпроса.

— Не ти говоря за издирване на изчезнал човек. Питам те кой би бил наясно къде е.

— Вече говорих с него. Не знае.

— Кой?

— Главният секретар в канцеларията на Морели в Ню Йорк. След покойния Ейб Бъроус той е по-близо до свети Пол от собствения му изповедник. Ако той не знае, никой не знае.

— Но би ли ти казал?

— Знам за него повече, отколкото ти за мен. Ако искаш да чуеш нещо извратено…

— Чичо Хари, Джо е.

Хари Фостър се поколеба, преди да отговори.

— Да — каза той най-накрая, — с какво мога да ти помогна?

Демарко се сепна. Хари никога не се беше държал толкова официално, не и с него.

— Става въпрос за Пол Морели.

На Демарко му се стори, че Хари тихичко изстена.

— Джо — каза Хари със сериозен тон, — носят се слухове, че някой е заложил капан на Пол. Никой не вярва, че тази нереализирала се актриса ей така е решила да стане секретарка, нито че онзи фотограф просто случайно е минавал край Ръсъл Билдинг. Моля те, кажи ми, че нямаш нищо общо с това, синко. Моля те.

— Разбира се, че нямам, Хари. — Почувства се ужасно, че лъже кръстника си, но какво друго можеше да каже?