Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 158

— Значи не си нападнал това момиче?

Морели за момент се втренчи в стареца и потръпна от престорено отвращение.

— От колко години ме познаваш? — попита Морели. — Някога виждал ли си ме да преследвам жени?

— Само че има запис как я нападаш.

— Скоро ходил ли си на кино?

— На кино? — попита изненадано старецът.

— Да. Виждал ли си какво постигат в днешни дни със специални ефекти? Могат да накарат хората да летят. Могат да сложат животинска глава на човешко тяло.

— Значи смяташ, че някой е подправил касетата?

— Никой не е гледал записа почти осем часа след като ме прибраха, а ченгето, което ме арестува, предаде касетата за доказателство близо един час след като пристигнахме в участъка. Имали са предостатъчно време да подправят този запис.

Преди старецът да успее да зададе още някой въпрос, Морели продължи:

— Това не е запис на случилото се. Записът показва какво те твърдят, че се е случило. Но касетата, така или иначе, няма значение.

— Какво? Защо?

— Никога няма да я допуснат като доказателство.

— Казваш, че можеш да се пребориш с това?

Морели поклати глава.

— Не. Не мога. Няма да ме вкарат в затвора, но няма и да получа номинацията. Сега вече не.

Старецът помълча известно време.

— Значи това беше всичко — заключи той. — Свършено е.

— Не. Това е спънка, но не сме приключили. Имам план. След пет години…

Морели едва не каза десет години, но в последния момент промени решението си.

— … след пет години ще се кандидатирам за президент. И ще ме изберат.

— Пет години?

Морели знаеше какво си мисли старецът. Дали ще съм жив след пет години? Дали ще го доживея? Точно затова Морели не каза десет години. Старецът беше в добро здраве — феноменално за възрастта му — и произлизаше от семейство на дълголетници. След пет години щеше да е на осемдесет и четири. Щеше да доживее дотогава, или поне Морели можеше да се обзаложи, че той така си мислеше.

— Какъв е планът ти? — попита старецът.

Морели му разказа. Старецът не го прекъсна нито веднъж. Само слушаше и анализираше. Старецът беше почти толкова умен, колкото Пол Морели.

Когато Морели свърши да говори, старецът каза:

— Може и да проработи. Но няма ли начин да се задвижи по-бързо?

— Не. Някой друг ще стане президент. Ще се наложи да изчакам до следващите избори.

— Добре — въздъхна старецът. Тонът му като че ли казваше: това, така или иначе, винаги е бил далечен план, какво са пет години? — Ами Мърфи и онзи от Конгреса, с тях какво ще правим?

— И с тях ще се разправим, но не сега. Не са належащ проблем. А що се отнася до Мърфи — и той няма да стане президент. Никога няма да го изберат.

— Ами ако все пак го изберат?

— Тогава ще говорим отново.

57

Демарко следеше как се развива историята, но научаваше само толкова, колкото медиите решаваха да кажат на зашеметеното общество. Не направи опит да се свърже със Сам Мърфи, за да чуе гледната му точка на вътрешен човек. Един месец след ареста човек не можеше да пусне телевизора, да разтвори вестника си или да мине покрай някоя будка за списания, без да види снимката на Пол Морели. Някогашните поддръжници на Морели сега избягваха репортерските въпроси; тези, които никога не го бяха харесвали, сега повтаряха: „Казах ли ви аз?“. Всякакви сравнения с политици, чието падение е било свързано с жена — Гари Харт, Тед Кенеди и, разбира се, Бил Клинтън, — се предъвкваха всеки път, когато репортерите изчерпеха темата за Морели.