Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 157

В стаята беше тъмно, светеше една-единствена лампа от разноцветно стъкло. Тя висеше над масата, на която седеше старецът. Еди стоеше някъде в дъното, почти невидим в сенките; огромните му, покрити с белези ръце висяха отпуснати отстрани.

За разлика от друг път старецът не се изправи, за да се здрависа с Морели. Той остана на мястото си, впил черните си очи в тези на Морели, докато той се приближаваше към масата. В този момент и на тази светлина, с набръчканото лице, дългия кокалест нос и немигащите черни очи, старецът заприлича на Морели на някаква древна хищна птица. Древна, но все още способна да откъсне месото от кокала. Беше слушал истории колко безпощаден би могъл да бъде старецът, но никога досега не бе виждал жестокостта така ясно изписана на лицето му.

Морели седна и сложи ръце върху масата, все едно чакаше да му раздадат карти. В една-единствена вечер бе съсипал всичко, за което бяха работили цели петнайсет години. Или поне така виждаше нещата старецът. Морели беше на друго мнение. За него случилото се беше временен провал, но играта — неговата игра — далеч не беше приключила. Но за да успее да победи, се нуждаеше от помощта на стареца, а за да я получи, трябваше да наговори още куп лъжи. Беше много подходящо, помисли си той, че седят на маса за покер. Морели се готвеше да играе на възможно най-високия залог — бъдещето му, живота му.

— Как се случи? — попита старецът. Гласът му както винаги беше тих и спокоен. Не издаваше нито една от емоциите, които сигурно изпитваше.

— Не съм много сигурен — отговори Морели. — Беше капан.

— Това го знам — сряза го старецът, — но кой го е заложил?

— Сам Мърфи и онзи служител от Конгреса, когото следяхме за кратко.

— Нали ме увери, че той е никой?

— Така е, но Мърфи му е помогнал.

— Но как се случи? Как се озова сам с онова момиче?

— Срещнах се с Мърфи в кабинета ми същата вечер. Обади ми се и каза, че искал да говори с мен за това как и двамата трябвало да водим честни кампании. Както и да е, пийнахме. Знаеш, че не съм по алкохола, изпих само едно. Но след питието започнах да се чувствам странно, замаяно, не бях на себе си.

— Мърфи ти е сложил нещо в чашата?

— Или той, или момичето. Тя беше в кабинета, когато Мърфи дойде да говорим. Тя ни наля питиетата. Както и да е, точно след срещата се съгласих да я закарам до тях. Умът ми беше… просто беше замъглен. Все едно бях податлив на всякакво предложение. Както и да е, тя ме помоли да я закарам и като първия глупак, аз се съгласих. Когато стигнахме до тях, тя ме попита дали искам чаша кафе. И аз отново се съгласих. Всъщност си помислих, че кафето може да ми помогне да дойда на себе си. — Морели замълча и поклати глава, все едно поразен от факта колко лесно са го метнали.

— Продължавай — каза старецът.

— Тя ми сипа кафето — или беше чай — не си спомням. И изведнъж, преди да се усетя, тя ми се нахвърли, блузата й беше скъсана, и дърпаше дрехите ми, колана. Опитах се да я отблъсна… Или съм паднал, или тя ме е спънала. Не знам. Мозъкът ми беше на каша и се чувствах слаб като пиле. В следващия момент бях на земята, върху нея, и някакъв полицай нахълта в апартамента.