Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 131

— Е? — настоя Махоуни.

— Не съм планирал да правя каквото и да е. Единственият ми шанс беше да накарам полицията да поднови разследването, което те няма да направят. А сега, дори и да се стигне дотам, след като Маркъс Пери и Ейб Бъроус вече са мъртви, няма да могат да лепнат нищо на Морели. Съжалявам, но стигнах до задънена улица.

Председателят изпи останалия бърбън и тресна чашата си на масата до канапето.

— Съжаляваш! Мрънкането ти никаква работа не върши, по дяволите! Трябва да направиш нещо.

— Като какво например? — Демарко дори не се опита да прикрие гнева в гласа си.

— Не знам „като какво“, но трябва да направиш нещо. Имам дълг, Джо. Имам морален дълг към американския народ.

Това бяха пълни глупости. Махоуни нямаше да разпознае моралния дълг, дори ако го захапеше за задника. Но сега Демарко поне беше наясно защо са го повикали в хотелската стая: шефът му цял ден се е тюхкал, че Морели в крайна сметка ще разбере за кого работи Демарко, а сигурно се опасяваше, че дори той може и да не оцелее, ако Морели реши да го погне. И така, Демарко съвсем ясно можеше да си представи как Махоуни — с нарушена от притеснение еректилна функция — става от леглото, ядосан и незадоволен, за да привика своя подчинен. Демарко очевидно беше единствената останала пионка на шахматната дъска, с която Махоуни разполагаше.

Демарко отвори уста да възрази, но когато видя изражението на Махоуни, се спря. Вместо това попита:

— Мога ли да изпия едно питие?

Махоуни се поколеба. Демарко се досети, че не иска да дели пиенето си; сигурно остатъкът едва щеше да му стигне, докато дойде време да се прибере при жена си. Но накрая Махоуни, макар и с нежелание, кимна. Демарко си наля една голяма доза само за да го подразни.

— Сър — каза Демарко, след като бърбънът беше затоплил гърлото му, — какво по-точно очаквате от мен? Искам да кажа…

В този момент вратата на спалнята се отвори. Майчице! — помисли си Демарко. Поне щеше да види с коя се чука Махоуни. Демарко очакваше да се провикне към жената да остане в стаята, но той не го направи. Демарко се обърна и погледна през рамо. Жената, която излезе от стаята, беше облечена в бяла хавлия на хотела, също като Махоуни.

Беше Мери Пат, съпругата на Махоуни.

Мери Пат имаше къса бяла коса, чийто цвят почти перфектно пасваше с този на мъжа й. Беше висока около метър и шейсет, слаба и прекрасна. И въпреки че беше на възрастта на Махоуни, тя изглеждаше с десет години по-млада, защото нямаше нито един от мръсните, съкращаващи живота навици на половинката си. Не пушеше, пиеше много рядко, ходеше на йога и на дълги разходки, а в последните години беше станала и вегетарианка. Щеше да надживее Махоуни с трийсет години. За дълголетието й щеше да допринесе и това, че тя беше един от най-милите хора, които Демарко познаваше. А той силно вярваше, че добрите хора живеят по-дълго от не толкова добрите.

— А, Джоуи! — възкликна Мери Пат. Винаги изглеждаше щастлива, че го вижда, но сигурно беше също толкова щастлива, когато виждаше и пощальона. — Какво правиш тук по това време на нощта?