Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 133

Алеята за джогинг се намираше по продължение на река Потомак откъм страната на Вирджиния и Ема се намираше близо до Мемориал Бридж. Искрящо бял, Мемориалът на Линкълн блестеше отвъд реката. Алеята се простираше от Вашингтон чак до Маунт Върнън, над трийсет километра. Ема понякога пробягваше този маршрут, когато се готвеше за маратон. Не знаеше докъде щеше да тича днес, но си мислеше да стигне до края и после да се обади на Кристин да дойде да я вземе с колата от Маунт Върнън. Имаше чувството, че е на ръба да експлодира, и тичането за нея беше най-доброто лечение.

Приключи с левия крак и точно беше вдигнала десния върху перилото, когато чу глас зад гърба си.

— Добро утро.

Ема обърна глава. Чарли Еклънд. Бодигардът му се беше облегнал на предната броня на колата.

— Какво искате? — попита тя, но продължи със загрявката.

— Реших, че можем да престанем да се заплашваме един друг — каза Еклънд. — Вече няма да следя вас или приятелката ви, нито ще навредя на някой ваш познат. А в замяна вие няма да изпращате снимки на директора ми.

Ема свали крака си от перилото и се обърна с лице към Еклънд.

— Може пък и да му ги пратя.

— Не, няма да го направите, защото ще предизвикате ответна реакция.

Ема за момент помълча. Беше заковала поглед в Еклънд — неподвижен, спокоен, уверен. Лекият ветрец дори не разрошваше бялата му коса.

— Смятате, че сте спечелили, нали? След като Ейб Бъроус и Маркъс Пери са мъртви, мислите, че никой не може вече да докосне Пол Морели за убийството на жена му, а дори и сега да ви оставя без работа, когато Морели стане президент, вие ще отидете да говорите с него и той ще ви върне на поста. Мислите си, че вие ще сте следващият директор на разузнаването, нали така, Чарли?

Еклънд се усмихна лекичко, почти срамежливо, но очите му блестяха като две светло сини копчета.

— Обожавам тази гледка — каза той, като погледна през реката към Мемориала на Линкълн. — Знаете ли защо Линкълн е бил толкова добър президент? Бил е много практичен човек. Предлагам ви, скъпа моя, и вие да станете по-практична.

Ема му обърна гръб и се затича. Да, щеше да стигне чак до Маунт Върнън. Щеше да тича, докато не превъзмогне желанието си да извие вратленцето на Чарли Еклънд.

Демарко не можеше да запали косачката. От петнайсет минути дърпаше връвчицата и рамото започваше да го боли. Проклетата косачка просто не искаше да запали.

Тъй като не знаеше какво да прави с Морели, реши, че поне може да свърши нещо по къщата — да пусне пералнята, да плати някоя и друга сметка и да окоси проклетата ливада. Мразеше да се занимава с работа по двора, но за разлика от Ема не можеше да си позволи да наеме някой друг да я свърши. От един месец не беше косил тревата и си мислеше, че съседите му, каквито бяха педанти, са започнали да бърчат нос от възмущение. А сега не можеше да запали косачката. Щеше да се наложи да занесе проклетата машина на сервиз, но не искаше точно днес да си губи времето с това.

Прекоси улицата и почука на вратата на Джордж Карсън. Джордж работеше за данъчните — факт, от който Демарко най-безсрамно се възползваше всяка година през април. Помоли Джордж да му услужи с косачката си и петнайсет минути си говориха как „Уошингтън Нешънъл“ ще се представят по-добре следващия сезон. Надеждата умира последна.