Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 124

Демарко осъзна, че Морели беше напълно искрен — гордееше се, че му се удава възможност да използва убийството на жена си, за да състави закон, който ще попречи други да бъдат убити. Беше издигнал студения прагматизъм до ново ниво; и камъкът имаше повече съвест от него.

Морели прикова тъмните си очи в него и за момент Демарко усети магнетизма на неговата личност.

— Джо, трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че мога да създам една нова реалност в Америка. Реалност, която с гордост ще завещаем на децата си.

Пол Морели беше абсолютно уверен, че съдбата е предопределила да управлява нацията и управлението му ще донесе само добро. Той виждаше неща, които другите бяха прекалено ограничени или прекалено глупави, за да оценят, и Бог да е на помощ на тези, които дръзнат да му се изпречат на пътя.

— Усещам, че сме на опасен кръстопът, Джо. Тази велика държава, аз… и вие. И не бива да изберете грешния път. Прекалено много е заложено на карта. А сега ми кажете за кого работите.

— Господин сенатор, вече ви казах…

— Джо — прекъсна го той. — Престанете да увъртате, губите ми времето.

За пръв път самоконтролът на Морели се пропука — едва забележимо — и ледената ярост зад меките му думи беше гола и ужасяваща. Той пристъпи до стола, на който седеше Демарко, наведе се напред и сложи ръце на подлакътниците. Лицето му беше на сантиметри от това на Демарко, толкова близо, че черните му очи бяха като лазери, които ровеха в мозъка на Демарко.

— Трябва да разберете — каза Морели. — Няма да позволя на никого да ме спре. На никого!

Очите му заковаха Демарко за стола.

— Разбирате ли, Джо?

Демарко кимна. Пред него стоеше един политик в костюм — не някой престъпник рокер с верига в ръка или някой гангстер, въоръжен до зъби, — но Пол Морели го плашеше до смърт.

В този момент Бъроус се върна.

— Сенаторе, трябва да тръгваме — каза той. — Колата е отпред, както и пресата. Сигурно са разбрали за срещата ви с президента.

Морели не му обърна внимание. Остана в същата поза почти цяла вечност, с лице, залепено до това на Демарко.

— Разбирате ли? — попита отново той с онзи мек глас.

Демарко кимна.

Очевидно удовлетворен, Морели се изправи и каза:

— Надявам се, Джо. Наистина се надявам.

Бъроус държа палтото на сенатора, докато се облече. Морели се обърна към Демарко и каза със същия равен, разумен глас:

— В крайна сметка ще открия кой ви е насъскал срещу мен, но който и да е той, смятам, че трябва да си помислите дали да не напуснете Вашингтон. Ще бъде във ваш интерес. Не смятате ли?

Демарко отново кимна. Започваше да се чувства като онези кукли с движещите се глави по задните стъкла на колите.

— Добре тогава, благодаря ви, че дойдохте днес. — След което Морели излезе от кабинета си.

Бъроус тръгна след шефа си, но се обърна и направи пистолет с ръка — вдигнат палец, изпънат показалец — и изстреля един въображаем куршум в мозъка на Демарко. Ейб Бъроус вече не приличаше на клоун.