Читать «Вътрешният кръг» онлайн - страница 9

Ема беше висока и слаба, с безупречни патрициански черти. Косата й, къса и елегантно подстригана, имаше неопределен сиворус цвят. Беше красива по един странен и суров начин, а сивите й очи бяха ледени като очите на актрисата Шарлот Рамплинг. Демарко подозираше, че е някъде между петдесет и шейсет — не защото тя изглеждаше на толкова, а защото той все пак знаеше малко за нейната история.

Оперативната дума по отношение на тази жена винаги си оставаше една и съща: „подозрителна“. Тя твърдо отказваше да говори за себе си — нито в минало, нито в сегашно време. Пускаше по някой намек, колкото интригуващ, толкова и несъстоятелен, но категорично отказваше да се поясни. Признаваше, че преди време е работила за правителството, но не казваше като каква и в коя област. Твърдеше, че е в пенсия, но често изчезваше от града за продължително време и се връщаше без следа от загар. Живееше нашироко и притежаваше скъп имот в Маклийн, Вирджиния, чиято поддръжка не беше по силите на пенсиониран държавен служител. Не криеше хомосексуалните си наклонности, но от някои подмятания Демарко остана с впечатлението, че някога е била омъжена и има дете. Разбира се, не беше сигурен в това. При Ема нищо не можеше да бъде сигурно.

Демарко си даваше сметка, че тази жена е загадъчна, защото желае да бъде такава, защото това отговаря най-добре на противоречивия й характер. Но на моменти усещаше, че прибягва до мъгляви обяснения или директно се изплъзва, по единствената причина че е длъжна да бъде такава.

Хвърли бегъл поглед към оркестъра и тръгна към масата. Както можеше да се очаква, челистката беше истинска красавица — висока и гъвкава блондинка, скандинавски тип. Прекрасните й дълги крака бяха еротично разтворени около инструмента.

Той издърпа един стол и се настани до Ема. Тя долови проскърцването и без да извръща глава, подхвърли:

— Мястото е заето. Както и другите две.

— Лъжкиня — рече Демарко.

— Кой ми го казва? — иронично се усмихна тя.

Демарко вдигна брадичка по посока на челистката и подхвърли:

— Наистина е страхотно парче!

— Парче? Господи, Джо!

Демарко се заслуша в музиката, опитвайки се да разбере защо са тук всичките тези хора. Наистина ли звуците галеха слуха им, или нещо друго ги караше да търпят стоически доброволно наложената порция изтънченост — културен еквивалент на сока от моркови, който човек поглъща в името на собственото си здраве?

— Скоро ли ще свърши, Ема? — прошепна той. — Защото, ако продължи дълго, като нищо ще изпадна в кома.

— Трай и слушай — сряза го Ема. — Крайно време е да оцениш и нещо друго, освен Дикси Чикс!

Квартетът най-после свърши и челистката подаде инструмента си на пъпчив доброволец, предупредително вдигайки пръст да внимава. После невероятните крака я понесоха към масата, а след нея се развяваше великолепната й руса грива. Ако Ема не му беше приятелка, Демарко със сигурност щеше да ревнува. Всъщност и в момента ревнуваше, при това бясно.