Читать «Вътрешният кръг» онлайн - страница 4

Махоуни беше висок почти метър и осемдесет, приблизително колкото Демарко, който винаги се чувстваше дребен и незначителен до него. С широки рамене и внушително шкембе, той създаваше впечатление на абсолютно уравновесен човек, когото никой не може да притесни, ядоса или накара да бърза. Гъстата му коса беше напълно побеляла, а лицето — грубо и червендалесто. Яркосините очи обикновено плуваха в издайнически зачервени орбити, но чертите му бяха добре оформени: внушителен нос, издадена брадичка, пълни устни и широко чело. Лицето му излъчваше сила, достойнство и интелект — качества, които очевидно се дължаха на факта, че притежателят им беше преизбиран на този отговорен пост всеки две години, при това с огромно мнозинство.

Махоуни отпи порядъчна глътка от подсиленото кафе и най-накрая завърши мисълта си:

— Искам да се срещнеш с Анди Банкс.

— Шефът на Вътрешна сигурност?

— Да. Той има нужда от помощ по един въпрос.

— Какъв по-точно?

— Не знам. Снощи ми се обади и каза, че има проблем. Нещо лично. Някой му споменал, че разполагам с човек, който ще му свърши работа.

Демарко кимна. Той беше човекът, който върши работа.

— Иди да го видиш още тази сутрин. Чака те.

— А какво ще правим с проблема в Трентън?

— Ще почака. Иди да се срещнеш с Банкс.

2

Шефът на новосъздаденото Министерство на вътрешната сигурност Андрю Банкс беше пенсиониран генерал от морската пехота. Петдесет и девет годишен, висок и строен, той носеше кафяв костюм и зелена вратовръзка, подобни на униформата, която бе носил в продължение на трийсет и три години. Беше с късо подстригана посребрена коса и издължен нос, а устата му приличаше на тясна цепка над волевата брадичка. Демарко забеляза, че очите му, леко уголемени от очилата с телена рамка, са стоманеносиви.

Зад гърба на Банкс беше окачена огромна снимка на Световния търговски център преди рухването му на 11 септември. Кулите близнаци, бели и блестящи, бяха заснети отдолу и изглеждаха безкрайни на фона на безоблачното небе. От двете страни на снимката имаше стойки с националното знаме. Красноречиво, макар и безмълвно напомняне за отговорностите му.

Демарко седна на един от трите стола, подредени в полукръг пред писалището. Столът се оказа толкова неудобен, че той неволно се запита дали не са го докарали тук от някоя килия за разпити в базата „Гуантанамо“.