Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 3

От огъня излетяха сноп искри. Смълчаните дървета се снишиха, за да чуват по-добре.

— Демон? — недоумяваше Торак.

Баща му притвори очи, опитваше се да събере сили.

— Тя живее само за да убива — каза най-после. — След всяко убийство мощта й нараства. Тя ще погубва всичко по пътя си… всичко. Дивеча. Клановете. Всички ще загинат. Гората ще бъде унищожена… — Той спря, за да си поеме дъх. — След една луна време… вече ще е късно. Демонът е… много силен.

— След една луна време? Но какво…

— Мисли, Торак! Знаеш, че демоните са най-силни, когато Червеното око е най-високо в нощното небе. Тогава мечката ще стане… непобедима. — Раненият с мъка си пое дъх. В светлината на огъня момчето видя как на гърлото му пулсира жила. Съвсем слабо: сякаш всеки миг щеше да спре. — Искам да… обещаеш нещо — продължи баща му.

— Каквото кажеш!

Раненият преглътна.

— Тръгни на север. Ще вървиш много дни. Намери Планината… на Световния дух.

Торак го погледна неразбиращо. За какво говореше той?

Баща му отвори очи и ги впери в клоните над главата си, сякаш виждаше нещо, което никой друг не съзираше.

— Намери я — повтори той. — Тя е единствената надежда.

— Но досега никой не я е открил. Никой не може.

— Ти можеш.

— Как? Аз не…

— Твоят водач… той ще те намери.

Момчето съвсем се обърка. Баща му никога досега не му беше говорил така. Той беше човек на действието, ловец.

— Нищо не разбирам! — извика Торак. — Какъв водач? Защо трябва да намеря Планината? Защото там ще съм в безопасност? Това ли е? Далеч от мечката?

Баща му бавно откъсна очи от небето и ги обърна към него. По изражението му личеше, че не е сигурен колко още може да понесе синът му.

— Ох… още си много млад — рече накрая. — Мислех, че разполагам с повече време. Толкова неща не съм ти казал. Недей… не ме намразвай за това.

Торак го изгледа ужасено. После скочи на крака.

— Не мога да се справя сам. Може би трябва да намеря…

— Не! — прекъсна го баща му с изненадваща настойчивост. — Цял живот съм те държал настрани. Дори… от собствения ни Вълчи клан. Стой далеч от хората! Ако те открият… и разберат какво можеш…

— Какво искаш да кажеш? Нищо не…

— Няма време — прекъсна го раненият мъж. — А сега трябва да се закълнеш. Върху моя нож. Закълни се, че ще намериш Планината или ще умреш.

Момчето прехапа долната си устна. На изток между дърветата вече започваше да просветлява. „Не още — помисли то ужасено. — Моля те, не още“.

— Закълни се — изпъшка баща му.

Торак коленичи и взе ножа. Беше тежък, мъжки нож, прекалено голям за него. Опря го непохватно в раната на ръката си. После докосна рамото си на мястото, където беше пришита ивица вълча кожа — знакът на неговия клан. Произнесе клетвата с треперещ глас:

— Кълна се в кръвта си върху това острие и с всяка от трите си души, че ще намеря Планината на Световния дух. Или ще умра.

Баща му въздъхна облекчено.

— Добре. А сега нарисувай знаците на смъртта върху тялото ми. Побързай. Мечката е… близо.

Момчето усети как очите му се пълнят със сълзи. Избърса ги сърдито.