Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 5

Тъмни тисове. Влажни смърчове. Гъсти. Непроходими.

Някъде навътре — на не повече от десетина стъпки се чу шум от разместени клони. Там имаше нещо. Нещо огромно.

То се опита да овладее страха си, но главата му сякаш се изпразни.

„Най-важното, което трябва да знаеш за мечката — бе казал баща му, — е, че тя се движи безшумно като дъх. Възможно е да те наблюдава от десет стъпки разстояние и да не я усетиш. Срещу мечка не можеш да се защитиш. Не можеш да тичаш по-бързо, нито да се катериш по-високо. Не можеш да се биеш с нея. Можеш единствено да опознаеш нрава й и да й покажеш, че не си заплаха или дивеч, ако я срещнеш“.

Торак се опита да запази спокойствие. Недей да бягаш! Може да не знае, че си тук.

Леко свистене. Клоните отново се размърдаха.

Той чуваше дебнещите движения на звяра, насочващ се към техния лагер — към баща му. Изчака в напрегнатата тишина, докато шумоленето отмина. „Страхливец! — изкрещя наум. — Остави я да върви, без дори да се опиташ да спасиш баща си!“

„Но какво можеш да направиш?“ — отвърна онази малка част от мозъка му, която все още бе способна да мисли трезво. Баща му знаеше, че това ще се случи. Затова го изпрати за вода. Знаеше, че тя идва за него…

— Торак! — долетя до ушите му ужасеният вик на баща му. — Бягай!

Враните по дърветата се разлетяха. Силен рев разтърси Гората, после втори и трети. Момчето помисли, че главата му ще експлодира.

— Тате! — изкрещя то.

— Бягай!

Гората отново се разтресе. Отново чу виковете на баща си. После изведнъж стана тихо.

Торак запуши уста с юмрук.

Между дърветата съзря огромна тъмна сянка, надвиснала над разрушения смърчов заслон.

Обърна се и побягна.

Втора глава

Докато си пробиваше път през елшовите храсталаци, Торак затъна до колене в мочурището. Брезите зашепнаха, че минава и той мълчаливо ги помоли да не казват на мечката.

Раната на ръката му гореше и при всяко поемане на дъх натъртените ребра го боляха ужасно, но не смееше да спре. Гората беше пълна с очи. Представи си как мечката го следва по петите и продължи да бяга.

Стресна един млад глиган, който ровеше в пръстта за земни орехи, и побърза да му се извини, за да не бъде нападнат. Глиганът изсумтя недоволно и го пусна да мине.

Една росомаха му се озъби да стои далече от нея и той също й се озъби, колкото може по-яростно, защото росомахите разбираха само от заплахи. Животното реши, че работата е сериозна и се стрелна по ствола на едно дърво.

На изток небето беше сиво като вълча кожа. Изтрещя гръм. На светлината на светкавиците дърветата изглеждаха яркозелени. „В Планината вали“ — помисли с изненада Торак. Трябваше да внимава за внезапни наводнения. Помъчи се да мисли за това, за да прогони ужасния страх, но не се получи. Затича отново.

Накрая трябваше да спре, за да си поеме дъх. Подпря се на един дъб. Щом вдигна глава и се взря в шумолящите зелени листа, дървото сниши глас — явно не желаеше да споделя тайните си с него.

За пръв път в живота си беше съвсем сам. Вече не се чувстваше част от Гората. Чувстваше се така, сякаш световната му душа бе прекъснала връзката си с живота наоколо: дърветата и птиците, хищниците и тяхната плячка, реките и скалите. Никой и нищо в целия свят не знаеше какво изпитва той. Никой и нищо не искаше да знае.