Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 2
Мишел Пейвър
— Тръгвай — настоя баща му.
—
— Сине… аз умирам. До изгрев-слънце ще бъда мъртъв.
Торак стисна торбата с билки. Ушите му бучаха.
— Тате…
— Дай ми… каквото е нужно за Пътя на смъртта. После събери нещата си.
Пътя на смъртта. Не! Не!
Панталоните от еленова кожа на Торак бяха разкъсани на коляното. Той заби палец в плътта си. Заболя го. Нека! Това щеше да го откъсне от ужасните мисли.
— Храната — изхриптя баща му. — Сушеното месо… Вземи го всичкото…
Коляното на Торак бе започнало да кърви. Той продължи да дълбае. Не искаше да си представи как баща му поема по Пътя на смъртта. Не искаше да си представи как остава съвсем сам в Гората. Беше само на дванайсет лета. Нямаше да оцелее сам. Не знаеше как.
— Торак! Чу какво казах!
Като мигаше ожесточено, за да не позволи на сълзите да бликнат, момчето събра оръжията на баща си и ги положи до него.
Докато прибираше стрелите, се убоде на острите им кремъчни върхове. Преметна през рамо лъка и колчана си и затърси брадвичката от черен базалт. Раницата му от лескови пръчки бе смачкана по време на нападението. Трябваше да напъха всичко в елека си или да привърже нещата към колана си.
Наведе се да вземе спалния чувал от еленова кожа.
— Вземи моя — измърмори баща му. — Така и не успя да… закърпиш твоя. Размени и ножовете.
Торак замръзна на място.
— Не! Не и ножа! Ти ще имаш нужда от него!
— На теб ще ти трябва повече. А и… хубаво е да имам нещо твое, когато се отправя по Пътя на смъртта.
— Тате, моля те, не споменавай повече…
В Гората изпука съчка.
Момчето се обърна рязко.
Тъмнината беше непроницаема. Накъдето и да погледнеше, сенките придобиваха формата на мечка.
Никакъв вятър.
Никаква птича песен.
Само пращенето на дървата в огъня и биенето на сърцето му. Гората сякаш бе затаила дъх.
Баща му облиза потта от устните си.
— Още я няма — промълви той. — Но ще се появи… скоро. Ще дойде за мен… Побързай! Ножовете.
Торак не искаше да разменя ножовете. Това означаваше, че няма връщане назад. Ала баща му го наблюдаваше напрегнато и непоколебимо.
Със стиснати зъби момчето извади ножа си и го постави в ръката на ранения. После свали канията от еленова кожа от колана му. Ножът на баща му беше красив и смъртоносен — с острие от син аспид под формата на върбов лист и дръжка от еленов рог, омотана с лосово сухожилие за по-голямо удобство. Вперило поглед в ножа, то изведнъж осъзна ставащото. Приготвяше се да заживее само, без баща си.
— Няма да те оставя! — проплака. — Ще се бия с нея, ще…
— Не! Никой не може да се пребори с тази мечка!
Гарваните се разлетяха от дърветата.
Торак затаи дъх.
— Чуй ме — изхриптя баща му. — Мечката… всяка мечка… е най-силният звяр в Гората. Знаеш го. Но тази мечка е…
Момчето почувства как космите на ръцете му настръхват. Погледна в очите на баща си и видя тъничките червени жилки, а в средата — бездънна тъмнина.
— Какво искаш да кажеш? — прошепна то. — Какво…
— Тя е обладана от зъл дух. — Лицето на баща му стана мрачно, сякаш не беше неговото. — В нея се е вселил демон от Отвъдния свят и я е превърнал в чудовище.
