Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 22

Седма глава

Трима ловци. Три смъртоносни оръжия от кремък. Всичките насочени към него.

Главата му се замая. Не можеше да помръдне. Не виждаше Вълк.

Човекът, който го бе сграбчил за елека, беше огромен. Червеникавата му брада бе сплетена като птиче гнездо; грозен белег придърпваше едната му буза — каквото го беше ухапало, бе отнесло и ухото му. В свободната си ръка мъжът държеше нож с кремъчно острие и го бе насочил към гърлото на Торак.

До него стоеше висок млад мъж и момиче на възрастта на Торак. И двамата имаха тъмночервени коси, гладки, безмилостни лица и стрели с кремъчни върхове, насочени право в сърцето му.

Той преглътна с мъка. Стараеше се да не показва колко е изплашен.

— Пуснете ме да си вървя — успя да каже и замахна да удари големия мъж, но не го улучи.

Мъжът изсумтя.

— Значи ти си нашият крадец! — Той вдигна момчето още по-високо във въздуха, като едва не го задуши.

— Не съм крадец! — извика задавено Торак, като посегна към гърлото си.

— Лъже — отсече студено младият мъж.

— Ти ни отне еленчето — обади се момичето. После се обърна към едрия мъжага: — Ослак, ще го удушиш така.

Ослак пусна Торак на земята, но продължи да го държи за елека, с насочен към гърлото му нож.

Момичето внимателно върна своята стрела в колчана и преметна лъка си през рамо. Младият мъж не го направи. От блясъка в очите му беше ясно, че се наслаждава на положението. Нямаше да се поколебае да стреля.

Торак се закашля и разтри гърлото си, посягайки скришом към ножа си.

— Аз ще го взема — каза Ослак. Като продължаваше да държи момчето, той взе оръжията му и ги хвърли към момичето.

Тя се загледа с интерес в ножа на баща му.

— И това ли си откраднал?

— Не! — извика Торак. — Той… той беше на баща ми.

Явно не му повярваха.

Той погледна към момичето.

— Ти ме обвини, че съм ви отнел еленчето. Кой казва, че е ваше?

— Това е нашата част от Гората — отвърна младият мъж.

Торак беше озадачен.

— Какво искаш да кажеш? Гората не принадлежи на никого…

— Вече не е така — тросна се младокът. — Беше решено на събрание на клановете. Заради… — Той млъкна и се намръщи. — Няма значение защо — важното е, че ти ни отне дивеча. Това означава смърт.

Торак усети как го облива студена пот. Смърт? Как може отнемането на едно сърне да означава смърт?

Устата му бе пресъхнала и думите излизаха с мъка.

— Ако… ако това е вашето сърне — рече накрая, — вземете го и ме оставете да си вървя. То е в раницата ми. Не съм изял много.

Ослак и момичето се спогледаха, но младият мъж отметна презрително глава.

— Не е толкова просто. Ти си мой пленник. Ослак, вържи му ръцете. Ще го заведем при Фин-Кедин.

— Къде е това? — попита Торак.

— Не е място — отвърна Ослак, — а човек.

— Ама ти май нищо не знаеш — подигра му се момичето.

— Фин-Кедин е моят чичо — обясни важно младият мъж. — Той е старейшината на нашия клан. Аз съм Хорд, неговия племенник.

— Какъв клан? Къде ме водите?

Те не го удостоиха с отговор.

Ослак го бутна да върви толкова силно, че той падна на колене. Докато се изправяше, погледна през рамо и за свой ужас видя, че Вълк се е върнал да го търси. Стоеше несигурно на около двайсетина крачки и душеше миризмата на непознатите.