Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 23

Те не го бяха забелязали. Какво ли ще сторят, ако го видят? Може би все пак уважават древния закон, който забранява убиването на друг ловец. Ами ако прогонят Вълк? Торак си го представи изгубен в Гората. Гладен. Скимтящ.

За да предупреди Вълк да не се показва, той изръмжа ниско и настойчиво: „Опасност!“

Ослак едва не падна отгоре му от изненада.

— Какво рече?

Торак изръмжа отново. За негово удивление Вълк не се скри. Вместо това прибра уши и се спусна право към него.

Какво е това? — промърмори Ослак. Наведе се и сграбчи вълчето за козината на врата.

Увисналият във въздуха Вълк се заизвива и заръмжа.

— Пусни го! — извика Торак, като опитваше да се освободи. — Пусни го или ще те убия!

Ослак и момичето избухнаха в смях.

— Пусни го! Не ти е сторил нищо!

— Хайде, натири го и да вървим — рече раздразнено Хорд.

— Не! — изкрещя Торак. — Той е моят во… не!

Момичето го изгледа подозрително.

— Той е твоят какво?

— Ние сме заедно — измърмори Торак. Не биваше да разкрива, че са тръгнали към Планината или че може да разговаря с Вълк.

— Хайде, Рен — извика сърдито Хорд. — Само си губим времето.

Но Рен продължаваше да се взира в Торак. После се обърна към Ослак.

— Дай ми го. — Извади от раницата си торба от еленова кожа, напъха в нея вълчето и я завърза здраво. Като метна през рамо гърчещата се, скимтяща торба, тя се обърна към момчето: — По-добре тръгвай или ще го халосам в някое дърво.

Торак я изгледа кръвнишки. Вероятно нямаше да го направи, но току-що си бе осигурила послушанието му много по-успешно от Ослак или Хорд.

Ослак го блъсна да върви и всички поеха по еленовата пътека, насочвайки се на северозапад.

Въжето от еленова кожа стягаше силно китките на Торак и те започнаха да го болят. „Нека болят“ — помисли си той. Така му се пада. „Поглеждай назад“ — предупреждаваше го баща му. Не го беше направил и сега си плащаше, а също и Вълк. От торбата вече не се чуваше приглушено скимтене. Дали не се бе задушил? Дали не беше мъртъв?

Той помоли Рен да отвори торбата, за да влезе малко въздух.

— Няма нужда — отвърна тя, без да се обръща. — Усещам го как мърда.

Торак стисна зъби. Трябваше да намери начин да избяга.

Ослак се движеше зад него, но Хорд му препречваше пътя. Изглеждаше на около деветнайсет и беше добре сложен и красив. Ала също така прекалено груб и напрегнат — явно отчаяно искаше да е пръв, но се боеше, че вечно ще е втори. Дрехите му бяха много хубави и пъстри — елекът и панталоните бяха ушити с боядисани в червено сухожилия и бяха поръбени с птича кожа, оцветена в зелено. На гърдите му имаше великолепна огърлица от еленови зъби.

Торак не проумяваше. Защо един ловец ще иска да носи толкова много цветове? А и подрънкващата огърлица издаваше присъствието му.

Рен приличаше на Хорд и Торак се запита дали не са брат и сестра, макар че Рен бе по-малка с четири-пет лета. Татуировката на клана й — три тънки синьо-черни линии върху скулите — подчертаваше светлия цвят на кожата й и й придаваше леко враждебен и недоверчив вид. Едва ли щеше да се отзове, ако я помолеше за помощ.