Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 15

Разбра, че трудно ще опази оглозгания глухар и го хвърли на вълчето.

То го унищожи с мощните си челюсти, а после се сви на кълбо и моментално заспа: една леко повдигаща се топка от топла сива козина.

Торак също искаше да поспи, но знаеше, че не бива. Щом нощта падна и стана студено, седна край огъня и впери поглед в него. Беше се отървал от треската и бе хапнал малко месо, затова сега можеше да разсъждава ясно.

Замисли се за поляната с мъртвите коне и за демонските очи на мечката. „Тя е обладана от зъл дух — бе казал баща му. — Някой демон се е вселил в нея и я е направил зла“.

Но какво всъщност е демон, запита се Торак. Нямаше представа. Знаеше само, че демоните мразят всички живи същества. А понякога бягаха от Отвъдния свят и носеха на земята болести и хаос.

Докато мислеше за това, осъзна, че макар да му бяха известни доста неща за ловците и дивеча — за рисовете и росомахите, зубрите, конете и елените, — почти не познаваше останалите горски обитатели.

Знаеше само, че закрилниците на клана държат под око лагерите, а духовете стенат в голите дървета по време на бурни нощи и търсят клановете, които са загубили. Знаеше, че Скритите хора живеят в скали и реки, точно както клановете живееха в заслони, и че изглеждат красиви, но гърбовете им са кухи като изгнили дънери.

Колкото до Световния дух, който изпращаше дъжда и снега, и дивеча — за него Торак знаеше най-малко. Досега изобщо не се беше замислял. Струваше му се нещо много отвлечено: невероятно силен дух, който живее далеч в Планината; дух, който никой не бе виждал, но се говореше, че през лятото се разхожда като човек с еленови рога, а през зимата като жена с голи върбови клонки наместо коса.

Торак отпусна глава на коленете си. Тежестта на клетвата пред баща му го притискаше като скала.

Внезапно вълчето се изправи и изръмжа предупредително.

Момчето скочи на крака.

Очите на вълчето гледаха напрегнато в тъмнината, козината на гърба му бе настръхнала. Изведнъж напусна осветеното от огъня място и изчезна в мрака.

Торак остана неподвижен, с ръка върху бащиния си нож. Чувстваше как дърветата го наблюдават. Чуваше ги как шепнат помежду си.

Наблизо една червеношийка запя жаловитата си нощна песен. Вълчето се появи отново: козината му не беше настръхнала и то се усмихваше леко.

Торак отслаби хватката върху ножа. Каквото и да бе имало в тъмното, си бе отишло или просто не беше заплаха. Ако мечката бе наблизо, червеношийката нямаше да пее. Поне толкова знаеше.

Отново седна на мястото си.

Трябва да намериш Планината на Световния дух до следващата луна, каза си той. Това му заръча баща му. „Когато Червеното око е най-високо… тогава демоните са най-силни. Знаеш го“.

„Да, знам го — помисли Торак. — Знам за Червеното око. Виждал съм го“.

Всяка есен Великият зубър — най-силният демон от Отвъдния свят — побягва на нощното небе. Отначало главата му е наведена — рови земята с копита — и затова се вижда само звездният отблясък от плещите му.

Но щом настъпи зимата, се изправя и става по-силен. Тогава се виждат светещите му рога и кървясалото Червено око. Червената звезда на зимата.