Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 102

Душеядите бяха създали демон от Отвъдния свят. Те бяха пуснали в Гората чудовище и бяха нарушили обета. Защо Духът да помага на клановете, когато някои техни членове са толкова зли?

Торак наведе глава. Не можеше да продължи. Мястото му не беше тук. Това беше убежище на духове, не на хора.

Когато отвори очи, Планината беше изчезнала — закрита отново от облаци.

Момчето седна върху петите си. „Не мога да го направя — каза си то. — Не мога да ида там“.

Вълк седна пред него, очите му с форма на сълзи бяха чисти като вода. „Да, можеш. Аз съм с теб“.

Торак поклати глава.

Вълчето продължаваше да го гледа настоятелно.

Торак помисли за Рен и Фин-Кедин, за Гарваните и за всички останали кланове, за които дори не знаеше. Помисли за безбройните живи същества в Гората. Помисли за баща си, какъвто беше, преди да го нападне мечката: развеселен от шегата му.

Затисна го мъка. Изтегли ножа от канията и смъкна ръкавицата си, за да постави ръка върху студеното синьо острие.

— Не можеш да спреш сега — каза на глас. — Ти се закле пред баща си.

Свали лъка и колчана си и ги облегна на ствола на едно дърво. После направи същото с раницата си, със спалния чувал, с меха за вода и брадвичката. Те нямаше да му трябват. Само ножа, Нануак в торбичката от гарванова кожа и вързопчето от брезова кора на Рен в торбичката с билки.

Той хвърли прощален поглед към Гората и последва Вълк по пътеката.

Тридесет и първа глава

Щом Торак стъпи на пътеката, студът стана по-силен. Дъхът замръзваше в ноздрите му. Клепачите му не можеха да се отлепят. Духът го предупреждаваше да се върне.

Ледът под мокасините му бе чуплив и всяка стъпка проехтяваше в клисурата. Меките лапи на Вълк не издаваха звук. Той се обърна и зачака Торак да го настигне: с наведена муцуна, поклащащ леко опашка. Сякаш се радваше, че е тук.

Торак се изравни с него. Беше се задъхал. Пътеката бе толкова тясна, че имаше място само колкото двамата да вървят един до друг. Момчето погледна надолу и съжали, че го направи. Дъното на клисурата едва се виждаше.

Изкачваха се все по-високо. Слънцето вече грееше ослепително. Ледът стана опасен. Когато Торак стъпи твърде близо до ръба на пътеката, ледът се пропука и той едва не политна надолу.

На около четиридесет крачки пред него пътеката се разширяваше леко под една вдлъбнатина в скалите. Беше твърде плитка за пещера: просто дупка, в която прозираше черният базалт на клисурата. Щом я зърна, Торак се ободри. Беше се надявал на някакъв вид прикритие. Нямаше да се нуждае от него, ако планът му…

До него Вълк се наежи.

Гледаше надолу към клисурата с наострени уши, а космите на гърба му бяха щръкнали до един.

Торак заслони с ръка очи и погледна отвъд ръба. Нищо. Черни пънове. Покрити със сняг камънаци. Озадачен, той понечи да тръгне… и мечката се появи внезапно, точно както го правят мечките. Първо — раздвижване в дъното на клисурата, а после — ето я и нея.

Дори от това разстояние — петдесет, шестдесет стъпки под него — тя беше огромна. Торак гледаше, онемял, как се поклаща насам-натам и души въздуха.