Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 59

— Майка ми.

— Красива е — каза Жан-Марк смутено.

— Намираш ли? Тази снимка уби в мене всички спомени. Не мога вече да си представя майка си, освен неподвижна, няма, с бяла кожа и черни устни, или пък виждам отново нещастието.

— Бил си много малък.

— Спомням си го все пак. Все по-точно, колкото годините се изнизват! Знаеш ли кое най-много ме ужаси след удара? Майка ми беше изхвърлена от колата. Просната върху насипа, полата й бе преметната върху лицето й. Беше разголена. Притеснявах се заради хората, които се струпваха около нея. Последната картина, която съм запазил от майка ми, са разкрачените й крака и бельото.

Той направи нервна гримаса и завърши:

— Навярно имам голямо доверие в тебе, за да ти разказвам всичко това!

Прислужничката влезе, за да прибере подноса.

— Да се върнем към електромагнитната индукция — каза Жан-Марк. — Повтори ми закона на Ленц.

Жилбер се отпусна върху облегалото на стола. Лицето му беше странно, с хлътнали слепоочия и премрежени клепачи. Жан-Марк го оприличи на рус виетнамец.

— „Посоката на електрическия ток, получен по индукция, зависи от магнитното поле…“ — започна Жилбер.

И като вдигна пръст, прибави:

— „Бръмбарът трепери при тия нечувани думи“.

Този път Жан-Марк си забрани да се засмее: не трябваше урокът да се изражда в шега. С най-сериозен вид той започна да изрежда обяснения, които бяха скучни и на самия него. Жилбер въздишаше, пуфтеше, мърмореше: „Да, да! Разбирам!“, и навярно почти не разбираше. Жан-Марк се чувствуваше отмалял. Горещият и ароматен чай, портокаловият конфитюр, сухата топлина на радиаторите приспиваха умствените способности. Чувствуваше се толкова добре в този кабинет, отрупан с книги, че би прекарал в него всичките си дни. В шест часа и половина Жилбер затвори тетрадката си с категоричен жест. Запалиха цигари и запушиха един срещу друг, щастливи и двамата, че бяха приключили с науките.

— Снощи бях на концерт, дирижиран от Барновиц — каза Жан-Марк. — Беше изумително!

— С Валери ли беше? — попита Жилбер.

Жан-Марк го погледна изненадан.

— Тя ли ти каза?

— Не, но предполагам. Ти често излизаш с нея!

— Да.

— Аз рядко я виждам. Не мога да я понасям. Впрочем питам се защо.

— Въобразяваш си! — измънка Жан-Марк.

— Има признаци, които не лъжат. Чувствувам враждебността й, както студа по лицето.

— Бъди спокоен, никога не ми е казвала нещо, което…

— Считам я за зла. Красива, духовита и зла.

— Намираш ли я красива? — попита Жан-Марк.

— Да. А ти?

— И аз.

Настъпи мълчание. Жан-Марк си представи Валери избухнала, със свити устни и студен поглед. „Моят братовчед, този малък глупак…“

— Значи концертът беше много хубав? — попита Жилбер.

— Да. По-точно Концертът от Бетовен. Знаеш ли го?

— Не съм любител на музиката… Изобразителното изкуство, поезията — да! Но музиката… Всъщност баба ми навярно има тази плоча. Искаш ли да проверим в салона?

И той се насочи към вратата. Жан-Марк го последва, изненадан от бързината на движенията му. Те прекосиха бързо отрупаната галерия с помпозни картини, които навярно никой никога не поглеждаше, и влязоха в салона. Жилбер запали всички лампи. Други картини изскочиха от сянката. Жилбер ги представи с комична предвзетост: