Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 56

Валери издърпа цигара от пакетчето, което той бе оставил на масата, и с поглед поиска да й я запали. Той щракна запалката си. Беше му подарък от нея. Позлатена, с фини гравюри. Пламъкът избухна. Валери се наведе и бързо се изправи. Лицето й беше спокойно и твърдо.

— Този път, малък мой Жан-Марк, преминаваш границите! — каза тя. — Нима си въобразяваш, че дълго време ще търпя това хитруване? Крачка напред, две назад. Може би това забавлява тебе, но не и мене!

— Не се сърди — каза той, омекнал изведнъж. — Естествено е да се питам. Това е сериозно решение за мен.

— А за мен не е ли сериозно решение?

— Не толкова.

— Защо считаш себе си за блестяща партия, а пък мен, бедната мишка, за второ качество?!

— Глупава си! Искам да кажа, че за момичетата бракът е цел.

— А за момчетата — средство ли?

— Не, но в края на краищата те не изграждат цялото бъдеще само върху брака.

— И момичетата също, бъди спокоен!

— Донякъде все пак!

— Не в наше време, драги. Изостанал си!

Сервитьорката им поднесе листа. Валери си поръча „замразен портокал“, а Жан-Марк — чаша еспресо. Бяха отегчени от този спор. Отстъпчив по характер, той мразеше обтегнатите отношения, споровете на висок глас. При всички случаи предпочиташе мълчанието, намеците, полусенките. Нямаше ли Валери да му развали вечерта със своята глупава сръдня? Очакваше такова удоволствие от този концерт! Бетовен, Бах… Тя ядеше „замразения портокал“ с края на лъжичката.

— Хубав ли е? — попита той.

— Какво те засяга? — отвърна тя с високомерен тон.

Той я хвана за ръка и каза:

— Ще дойда да говоря с баща ти идущата събота. Доволна ли си?

— Не ме интересува!

Погледнаха се студено, подвоумиха се за миг и едновременно избухнаха в смях.

* * *

Музиката го завладя, въздигна го, отнесе го толкова нависоко, че очите му се изпълниха със сълзи. Плъзна поглед към Валери. Тя навярно мислеше за тяхното бъдеще, когато се развихряше Алегрото на концерта на Бетовен в си бемол мажор. Бяха кацнали в галерията на най-евтините места. Преди с Карол купуваше винаги места на първия ред. Тя не би понесла да седи неудобно. Той си спомни за деня, в който го бе принудила да напусне концертната зала още в антракта, защото, както казваше, имала мигрена. Нямаше опасност Валери да направи същото! Всеки по свой начин слушаше. Музиката галеше, проникваше, обливаше до кости Карол, увеличаваше, изглежда, тайнствеността й, докато мелодичният поток течеше и се раздвояваше върху Валери като върху бял и гладък камък. Тя слушаше внимателно, без да се вълнува. След увертюрата на солистите — пиано, цигулка, чело — подхващаха един след друг основната тема и я развиваха изящно. При всяко повторение на началната тема сърцето на Жан-Марк изтръпваше. Не беше виждал Карол от срещата им в градината на клиниката. Тогава тя беше облечена в светлобежово манто с лутрова яка. Всичко бе сиво около нея — дърветата, земята, небето, старата стена на оградата. Тя му се бе усмихнала: „Добър ден, Жан-Марк“. И той бе срещнал нейния нежен и тъжен поглед с цвят на мокри керемиди. Поглед на горда непреклонност. Поглед, казващ сбогом на миналото. През цялата нощ не можа да спи, разсънен от спомените за това малко повехнало лице със забулени от меланхолия зеници, с полуотворени от сладострастна нежност устни. Това манто беше прелестно. И късият й син жакет! И полата миди от оцелот. И светлокафявият й костюм. Той си спомняше всичките й рокли. Би могъл със затворени очи да опише съдържанието на нейните гардероби, касетката й за бижута. И обратно, случваше му се да не може да си спомни как вчера е била облечена Валери. Това не значеше нищо. Жената не се обича заради тоалетите й. Поиска да съсредоточи цялото си внимание върху музиката. Обикновено когато беше на концерт, забравяше всичко друго. Как стана така, че днес не беше способен? Всеки миг интимни мисли пресичаха удоволствието му. Погледна към партера тъмната публика от първите редове и си каза, че Карол е там може би с приятелка или с някой мъж. Тя претендираше, че е страстно влюбена в Бетовен. Но той се съмняваше, че тя преувеличава. Няколко пъти му се стори, че я вижда и се учуди на вълнението, което го обземаше. Обаче нито за миг не би приел да се върне при нея. Днес се осмеляваше да си припомня за нея, защото тъкмо до Валери се чувствуваше сигурен в себе си. Мощното стенание на цигулката го убеждаваше в мисълта, че обича Валери и никоя друга. Валери в тъмнозелено поло и черна плисирана пола. Прилично облечена. Тя му се усмихна. Колко бе млада! Колко бе руса! Защо толкова млада? Защо толкова руса? Ларгото започна с широта. Дълбоко дихание одухотворяваше музиката. Карол трябва да е съкрушена. Невъзможно! Тя не е в залата. Валери наведе глава настрана. На кого му напомняше тя в това съсредоточено състояние? Ах, да, на Жилбер, когато се мъчи да разбере една алгебрична теорема. И все пак те никак не си приличаха. Семейна черта може би. Всъщност обичаше ли Жилбер музиката? Два месеца, откакто му даваше уроци, а никога не бяха говорили за нея. Ще го разпита утре. По много въпроси имаха еднакви вкусове. Спомни си за тяхната игра, която се състоеше да си подхвърлят от време на време в разговора по някое изречение от Лотреамон. Идеята беше на Жилбер. Резултатът — поразителен. Но трябваше грижливо да подбират цитатите. Жан-Марк не беше приготвил нито един за утре. Тази вечер, като се прибере, ще прелисти „Песните на Малдорор“. Бетовен понесе Лотреамон на раменете си. Ах, тази прелестна намеса на пианото. Способна ли беше Валери да разбере финеса на тия акорди? Да! Без съмнение колкото и Карол. Впрочем коя беше формулата на Лотреамон, на която Жилбер толкова се възхищаваше? „Приех живота като рана!“ Прекрасно. Ужасно и прекрасно! „Приех живота като рана“. Жан-Марк си каза, че може да приеме тези думи като свой девиз. Или като епитафия. Отново се отдалечаваше от музиката. Колко досадно! Оркестърът се развихри отново. Слава, нежност, тъга, ирония — всичко това го имаше в тази последователност от блестящи звуци. Изведнъж се почувствува освободен, удовлетворен. Музиката като буен поток изтласкваше всичко от главата му. Нямаше да има парични проблеми, нито изпитите по право, нито женитбата, докато тия чисти съзвучия бушуваха в него. Дълго стоя така — напълно щастлив — между небето и земята. После в залата избухнаха аплодисменти. Диригентът се поклони. Солистите също. Валери ръкопляскаше. Тя каза: