Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 55

— Ти самата бе казала, че е по-добре да изчакаме пролетта, за да направим в Шантийи прием по случай годежа — измърмори той.

— Точно така! Скоро ще настъпи пролетта! Годежът може да стане през април, непосредствено след Великден. А сватбата през май.

— Както искаш!

— Като че ли ще те водя в кланицата! — каза тя през смях.

Продължиха да ядат мълчаливо. Той попита неочаквано:

— Ако си на моето място, би ли се оженила?

— Ах, не! — каза тя. — Не съм толкова глупава! Но нямам твоя характер! Ако бях мъж, над всичко ще поставя независимостта си! А ти без подкрепа си загубен! Щеш не щеш, ти си от породата на съпрузите! Бъди спокоен, ние все пак ще бъдем едно много демократично семейство.

— Очарователно!

— Не си мечтал за такова нещо? — Мечтал съм.

— Аз се омъжвам, за да бъда свободна. Обединяване чрез разделяне, разбираш ли?

Тя остави вилицата си напреко в чинията, в която бяха останали половината от спагетите, и прошепна:

— Не мога повече!

После взе филия хляб, намаза я с горчица и захапа лакомо.

— Как можеш да ядеш такава мръсотия? — попита той.

— Божествено е!

Тя го дразнеше. Беше странно: в усилията си да открива недостатъците й той не можеше да живее без нея. Не би могъл да каже точно в кой момент беше приел да се оженят. Това бе станало постепенно, с течение на дните и на срещите. Тя беше винаги при него, лесна, необходима. Не се боеше от тънките нишки, с които тя го омотаваше. Като копринен пашкул, бавно и сладко удушване. Някоя сутрин не ще може да мръдне. Пленник на навиците, много по-силни от обещанията. Въпреки това нямаше желание да се жени. Примиряваше се като по логична последица. Материалните изгоди от това решение не му убягваха. И се отвращаваше малко, че ги имаше предвид. Но какво от това! Нима трябваше да се отвърне, от Валери само защото родителите й са богати? Баща й, казваше тя, бил склонен да го вземе на хубава работа при себе си. Ще работи в предприятието до обяд, а през останалото време ще подготвя изпитите си. След лисанса, доктората… Прав, с прибрани крака, в края на бездната. „Скачай, но скачай де! Ще видиш, че няма да паднеш, ще полетиш!“ Той глътна последните спагети.

— И така — каза тя, — трябва да действуваш, драги мой! Кога ще говориш с родителите ми?

Обзе го панически страх. Не знаейки какво да отговори, той въздъхна:

— Как можеш да бъдеш толкова досадна!

— Как така досадна? — извика тя. — Много силно казано! Искам да ми обясниш!

Тя се мръщеше. Той се разгневи. Цялото му тяло трепереше. Хванат в клопка, той вдигна глава като победен.

— Мое е правото да реша — измънка той. — Ще говоря с тях, когато поискам. Но ако продължаваш да ме дразниш, въобще няма да говоря!