Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 22

— Винаги е било така!

— Да, но преди младите не са били толкова много.

— И не толкова нетърпеливи да постигнат целта.

— По принуда.

— Ами ако утре ние напуснем — каза Шарл Совело, — какво ще предприемете вие?

— Ще пометем всичко, ще започнем от нула с млади хора.

— Твоите млади хора ще се изправят пред същите проблеми като нас.

— Те ще ги решат по друг начин!

Тук Даниел още не можеше да обвини Лоран. Струваше му се неопровержимо, че младежта има нови права и че ускоряването на прогреса във всички области трябва да предизвика преждевременното отстраняване на по-възрастните.

— Светът еволюира много бързо — каза той.

— Отношенията между родители и деца не могат да бъдат такива, каквито са били. Не трябва да има сляпа власт от едната страна. Но привързаността си остава.

— Нима това е истина?! — измърмори Шарл Совело.

— Какво? Съмняваш ли се? — извика жена му. — Това е върхът на всичко! Понеже си имаш неприятности, всичко ти се вижда черно.

Както винаги, тя вземаше страната на младите.

След плодовете всички минаха в салона. Съзнал, че е прекалил, Лоран започна с баща си безобиден разговор за предимствата на различните методи на цветната телевизия. Шарл Совело изложи мнението си с монотонен глас. Изслушаха го с интерес. Но без съмнение той беше станал жертва на това неочаквано примирение. Оттегли се по-рано, отколкото обикновено. Жена му го последва.

Лоран включи телевизора. Попаднаха по средата на един сантиментален филм отпреди войната. Отначало им се видя забавна смешната женска мода. После намериха за непоносими баналните диалози, олизаните пейзажи, шумната и сладникава музика.

— А къде е татко, който казваше, че е запазил толкова хубав спомен от този филм! — извика Дани.

— Всичко е относително — каза Лоран. — Навремето си този филм е изглеждал хубав, защото не е имало нищо по-хубаво, което да му се противопостави. Но киното е отишло толкова напред оттогава!

Той загаси апарата.

— Ти прекали с баща си преди малко! — каза Даниел.

— О, да! — извика Дани. — Исках точно това да ти кажа!

— Може би — отвърна Лоран, — но трябваше така да стане! Разбираш ли, много е мил татко, само че все още се случва от време на време да мисли, че живее през 1938. Той все забравя, че хората от неговото поколение загубиха войната през 40-а година, че те именно изобретиха атомната бомба, че не могат да се справят с войната и да установят мира в Азия и Африка, че оставят цели народи да умират от глад, че изразходват луди бюджети за ядрени фишеци, вместо да строят жилища и аутостради. Ако сме затруднени, това е тяхна грешка! Това татко не може да отрече! Един разговор от този род ще освежи мозъка му, ще го върне в действителността!

— Беше толкова тъжен!

— Утре ще е преглътнал всичко и ще се чувствува морално по-добре. Не си ли жаден?

— Ти си дивак! — каза Дани.

И тя изтича в кухнята да вземе три кока-коли. Пиха от шишетата. Разположил се удобно във фотьойла, загледан в стената, където бяха окачени ловни картини, Даниел се мъчеше да си представи, че е важна личност. Но все тази мисъл, че живее у родителите на жена си, че беше само на деветнадесет години и че още не печели нищо, му пречеше да скочи по-високо в мечтите си. След малко Дани се оплака, че е изморена, и отиде да си легне. Даниел и Лоран отново запушиха мълчаливо един срещу друг. Продължаваха да стоят така от безделие. Вяли мисли ги обземаха, без да оставят следи. Най-сетне и Даниел се прибра в стаята. Намери Дани да излиза от банята. Под леката материя на нощницата тя изглеждаше по-дебела. Възможно ли беше един ден да стане така стройна, както беше като момиче? Тя изстена: