Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 2

— Ще ми помогнеш ли да си оправя леглото? — попита я той с още пълна уста.

Погледът му беше пламтящ. Тя склони, мърморейки:

— Няма да мога да свърша до обяд.

Той я придружи в антрето: до дюшека, поставен върху самия под, бяха захвърлени криминален роман и пепелник, препълнен с угарки. Франсоаз вдигна завивката, чаршафите. Той се учудваше на енергията й.

— Лъвско месо си яла!

— А ти ряпа! Надявам се, че след малко ще станеш по-темпераментен, за да се явиш в кожарския магазин.

— Кой кожарски магазин?

— Тоя от малките обяви.

— Ах, малките обяви! Не им вярвам вече. Като се явиш, мястото е винаги заето!

— Защото се явяваш много късно!

От два месеца, откакто тя следеше за него обявите за предлагане на работа във вестниците, той се влачеше по тия адреси с все по-голямо отвращение. Навярно когато се е представял, видът му е бил толкова отчаян, че никой не е искал да го наеме.

Те изправиха дюшека към стената, за да отворят пътя, поставиха сгънатите чаршафи отгоре и покриха всичко с одеялото. После Франсоаз се върна при пишещата си машина. Никола̀ започна да се облича във вестибюла.

— Кое повече харесваш — синьото ми поло или червеното? — попита той.

Тя отвърна „червеното“ и написа една дума погрешно. В единадесет часа и двадесет минути беше свършила. Фирмата „Топ-Копи“ се намираше на булевард „Бертие“. Трябваше да прекоси цял Париж.

— Нямаме нищо за обяд — каза тя. — Ще купиш фаршировани домати и панирани крачета!…

Той направи гримаса.

— Не обичаш ли вече панирани крачета? — попита тя.

— Да, когато са на масата! Но сега трябва да ходя да ги търся!

— Наистина прекаляваш! Нямаш никаква работа, а пък спориш!… Ах! Не забравяй хляб!… Освен това сложи масата…

Никола̀ се изправи пред нея. Беше навлякъл синьото си поло. Може би защото тя му бе казала, че предпочита червеното.

— Излишно е да тичам да търся работа — каза той. — Ангажирай ме веднага за прислужничка! Имаш ли пари?

Тя отвори ръчната си чанта, извади една банкнота от десет франка и изведнъж се сети:

— Вчера ти бях дала пет франка за хляб. Не си ми върнал остатъка.

— Наистина! Съвсем забравих! Почакай малко…

Затършува в джобовете си с почтен и загрижен вид. След миг изръмжа:

— Какво ли съм ги направил!… А, да!… Купих си цигари!…

— Така значи!…

— Ще ти ги върна, когато започна да печеля! — каза той с патос.

— Глупаво е да пушиш толкова!

— Защо? Я виж баща ми!…

На Франсоаз й се струваше, че от известно време Никола̀ изпитваше удоволствие да употребява думата „баща“ в разговор, сякаш това за него беше някакъв реванш. Тя му подаде десетте франка, погледна се набързо в огледалото, отвори вратата и се спусна по стълбата.

* * *

Директорът на „Топ-Копи“ беше много любезен и даде на Франсоаз един ръкопис от двеста страници, след като прие това, което му донесе. Тя напусна кантората много доволна, че получава нова работа без прекъсване. За петнадесет дни щеше да спечели четиристотин и петдесет франка. Истински рекорд! Като излизаше от метрото, на спирка „Бак“, слънцето я ослепи. В началото на октомври лятото все още продължаваше; по улиците имаше радостно оживление. Отиде направо в кафене „Обриан“, където Александър беше установил своята база. Често ходеше да го търси там, защото той забравяше да се прибере навреме. Беше седнал на постоянната си маса в дъното на салона пред чаша кафе крем. По масичката и пейката бяха разхвърляни листове. Върху един руско-френски и френско-руски речник бяха поставени пакетче цигари, пепелник и голяма кутия кухненски кибрит. Александър пишеше. По реверите на сакото му имаше пепел.