Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 177

Мадлен стана и откачи репродукцията на Орест и Пилад. Не трябваше повече да размишлява до края на почистването на стаята. Тя беше само едно механично средство за измитане на останките, една гума за изтриване на следите. Побърза да сложи в чантата си фотографиите, бележниците, тетрадките, хвърчащите листове, писмата. Може би обяснението на цялата драма се намираше в тия книжа? Тя не искаше да узнае.

Когато завърши, стаята не принадлежеше вече на никого. Жан-Марк може би никога не е живял тук.

Никола̀ можеше да дойде. Тя отвори прозореца. Шумът на града я зашемети. Защо бе тя тук, жива, на петдесет години, с къща в Тюке, с антикварни вещи, с фенек, с тежки крака, със задух, със своята малка банкова сметка и със своята голяма самота, а пък Жан-Марк?… Престана да диша така, както веднъж, когато се къпеше в Трювил, и една голяма вълна я удари в гърдите…

Ударът премина, тя се почувствува по-добре. Затвори прозореца и издърпа пълната чанта до площадката. Завъртя ключа. Какво ставаше сега зад затворената врата? Чантата беше много тежка. Тя се измъчи, докато я свали, и взе такси, за да се прибере на улица „Бонапарт“.

* * *

Следобед семейството се събра в салона. Дани поднесе кафето. Франсоаз наблюдаваше брат си и Маду и набираше смелост. Филип взе две бучки захар. Облегнал се на камината, той държеше чашата си в ръка. Лъжичката звънна, като се допря до чинийката. Този лек шум бе за Франсоаз като сигнал. Вдигнала глава и вгледала се в очите на баща си, тя прошепна:

— Забравих да ти кажа, татко, Карол телефонира тази сутрин, след като ти излезе. Посъветвах я да те потърси в кантората.

— Да, да — каза той. — Говорихме. Благодаря…

И той изгледа присъствуващите с тържествен поглед. Всички лица му се видяха враждебни. А при това тази сутрин Франсоаз бе така нежна с него, а Даниел с такава жар му бе говорил за своето намерение да следва право, за да му бъде в помощ. Какво се бе случило за няколко часа? Няма значение! Малко го интересуваше настроението на другите. Далечният глас на Карол продължаваше да го омайва и да му дава сили. Точно в момента, когато щеше да изпадне в отчаяние, тя му бе потвърдила — с какъв такт и с каква нежност! — че е все още в същото настроение. Скучаела в Мюнхен, смятала да се върне по-скоро, отколкото предвиждала. Бяха разговаряли така, някак си задъхано и потайно, в продължение на двадесет минути. Може би и повече! Както в началото на тяхната връзка!…