Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 176

На стената, точно над леглото, беше закачено фотокопието на една антична скулптура: двама юноши, нежно облегнати един на друг: Орест и Пилад. В тази скулптурна група нямаше нищо изключително. Защо Жан-Марк и беше посветил такова почетно място? Леглото не беше оправено. Омачканите чаршафи пазеха спомена от едно тяло, което за последен път бе лежало там. Чаша до половината с вода беше поставена на един стол: Жан-Марк навярно е бил жаден през нощта. На масата — юридически книги, един отворен учебник, отпечатан на циклостил, с чертичка в полето, направена с червен молив, навярно дотам беше спрял да чете Жан-Марк. Но той ще продължи след малко…

Стъпки се чуха в коридора. Без да мисли, Мадлен обърна глава. Вратата на съседната стая се отвори и затвори с трясък.

Тишина, празно пространство. С разбити нерви, Мадлен седна пред масата и започна да изпразва чекмеджетата в една голяма платнена чанта, която бе донесла. Сред разхвърляните книжа тя намери едно свое писмо до Жан-Марк, писано преди четири години. В него нямаше нищо интересно — пишеше му за живота си в Тюке и го питаше как върви учението му. Защо ли го беше запазил?

Имаше също една стара нейна снимка от времето, когато беше много по-тънка и облечена в демодиран костюм, една друга снимка на Франсоаз и Даниел по време на летуване край морето и още една, много голяма, на едно момче с тъжна усмивка, което тя не можа веднага да познае. После мислите й се избистриха: „Но това е Жилбер!“ — каза си тя изведнъж. На гърба на снимката няколко думи с молив:

„О, освежителен мрак!“

Бодлер

„Цветя на злото“

И дата:

17 април

Тя предчувствуваше някаква тайна в тази момчешка дружба и продължи да рови по масата. Нито една снимка на Валери, нито едно нейно писмо, нито някакъв малък сантиментален сувенир. Можеше ли да си помисли, че тя не беше нищо за Жан-Марк в навечерието на сватбата им. Всичко това правеше още по-странна дългата разходка на двете момчета онази неделя по южния аутобан. Какво са правили те, двамата, в колата на Жилбер, когато нормално Жан-Марк би трябвало да бъде при годеницата си? Мадлен си спомни за онази вечер, когато Жилбер се бе появил, елегантен и непринуден, в ресторанта, където тя вечеряше насаме с племенника си. Как взискателно, неспокойно и властно го беше погледнал Жан-Марк. Малкото думи, които си бяха разменили пред нея, говореха за някакво вълнуващо сходство на вкусовете.

Изведнъж по интуиция тя стигна на ръба на заслепяващата истина и се отдръпна, сякаш Жан-Марк лично й забраняваше да отиде по-далече. Те се смееха, говореха силно и бързо, бяха млади, рецитираха стихове, вземаха всичко насериозно. Беше ги поканила в Тюке. Бяха приели с ентусиазъм. А сега и единият, и другият бяха мъртви. Убити едновременно. Скъсване на вратните прешлени у Жан-Марк. Сплескване на гръдния кош у Жилбер. Лекарят беше категоричен: не са страдали. Смъртта не подхожда на младите. Стои като дреха, открадната от някой старец. Но какво щеше да стане с Жан-Марк, ако не беше загинал в тази глупава злополука? Оженен за Валери и съжаляващ, че е неин съпруг, погълнат и похабен от хиляди светски задължения, отклонен от истинските си желания и може би от истинската си любов… „Кой знае дали в равносметката на човешкия живот няколко минути на безумно щастие не са по-ценни от редица години на условен успех? — каза си тя. — Кой знае дали Жан-Марк не е имал право?…“ Тя се изплаши от посоката, в която летеше мисълта й. Някаква магия действуваше върху нея. Както стена, която дълго време е била огрявана от слънце, изпуска топлина през нощта, така и стаята, в която беше живял Жан-Марк, излъчваше неговите мисли от лоното на смъртта.