Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 12

— Повече ли печелеше във „Френски текстил“ в Тулуза? — попита Александър.

— Да!

— Защото работеше целодневно.

— Разбира се.

— Значи само от тебе зависи…

Коварният намек смрази Никола̀. Погледът му, устремен направо в празното пространство, обвиняваше обществото, което определя възнаграждението според труда.

— Чувствам, че много скоро ще пратя всичко по дяволите! — каза най-сетне той, като стисна челюсти и леко поклати глава.

Тази заплаха, която той много пъти беше произнасял, не направи впечатление на никого, но като че ли го успокои.

— Вечерял ли си? — попита го Франсоаз.

— Да — каза той. — Дори измих чиниите.

Вик на възторг поздрави тази проява. Никола̀ се развесели. Беше съвсем очевидно, че не му беше неприятно, че мързелът му, признат от всички, вземаше размери на легендарен порок. Отпуснал се на стола, той попита с церемониален тон:

— А у баща ти хубаво ли беше?

— Много хубаво — каза Франсоаз. — Доста се говори за тебе.

— Ами?

— Да. Ти си дори поканен за следващия път.

Лицето на Никола̀ стана равнодушно. Навярно си беше наложил да се преструва, че нищо не го учудва.

— Ще бъда очарован да се запозная с твоя баща и с мащехата ти — каза той важно.

Франсоаз се възхищаваше на тази смесица от присмехулство и важничене. Откъде идваше непринуденото му държание? Сигурно не от възпитанието на майка му в Тулуза! Преди да го познава, Франсоаз никога не би повярвала, че човек може да бъде елегантен с едно протъркано червено поло и със сив кадифен панталон, издут на коленете. Той отпи глътка вино, изхруска една суха бисквита, наведе се и внимателно загледа краката на Даниел под масата.

— Нима харесваш такива обувки? — каза той, като се изправи.

— Знам ли — каза Даниел. — Такава е модата.

— Не са вече на мода — отвърна строго Никола̀.

— Така ли?

— Щом пипна бомбастичната си заплата от Брекошон, ще си подаря английски ботинки, истински боти със сребърна тока.

Като каза това, той стана и пусна електрическия грамофон на Франсоаз. Женски глас, неприятен, сърцераздирателен и стократно усилен, разтърси стените на стаята. Пееше хълцайки, в бърз такт, с акомпанимент на китара.

— Каква е тази плоча? — попита Франсоаз.

— Взех я от Брекошон! — каза Никола̀.

— Взел си я? Как така си я взел?

— Да, че какво от това! Ще ми я удържат от заплатата. Чудна е, нали? Само че твоят грамофон нищо не струва! Другия месец ще купя по-добър.

— А каква марка кола ще си избереш? — попита подигравателно Александър.

— Едно ферари — каза Никола̀ с възможно най-сериозен тон. — Червена, спортен модел, с пет скорости и с хронометър, за да обикалям с двеста и седемдесет километра в час из квартала.

Той се завъртя на един крак и цялото му тяло затрептя, сякаш пронизано от електрически ток. Разкрачен, с разперени вляво и вдясно ръце и с разклатен корем, той сякаш постепенно засилваше ритъма на своя полет. Не музиката го носеше, а той принуждаваше музиката да го следва. Даниел се опита да се завърти като него, но се залепи на пода и вперил поглед в краката на Никола̀, започна да се друса. Движенията му обаче бяха тромави в сравнение с тези на партньора му, който беше цял настръхнал, засмян и вездесъщ. Не можейки да устои на зова на музиката, Дани също стана. Тя започна да се клати ту на едната, ту на другата страна с тънките си крачета и издутия корем, като правеше малки, предпазливи стъпки. „Не съзнава колко е смешна! И очарователна, може би именно затова!“ — помисли си Франсоаз, после й се усмихна, за да я окуражи. Музиката спря. Никола̀ смени плочата.