Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 11

— Разбирам сега защо Жан-Марк е на деветото небе! Според Фройд много хора желаят майка си. А пък докъде може да се стигне щом се отнася за мащехата!… Като казвам това, смятам, че татко пресилва нещата… А пък Карол трябва да е голяма курва, щом е изиграла този номер! Не си ли дава сметка, че човек може да се провали с такъв нагон в главата си!

Той продължи да крачи с философска ярост в погледа си.

— И най-вече не казвай на Жан-Марк, че си узнал! — препоръча му Франсоаз.

— За какъв ме смяташ? Ще чакам той сам да ми заговори.

— Няма да ти заговори.

— Права си. Той е от оная порода хора, които ревниво крият тайните си!

Дани беше пуснала ръката на Александър и с изправен гръб и изпъкнал корем крачеше сама, клатушкайки се като патица. Даниел я прегърна. Тя вдигна към него детското си лице. Размениха си лека като полъх целувка.

* * *

Александър отвори вратата и натисна електрическия ключ. Рязка светлина падна от голямата крушка върху леглото, което преграждаше антрето. Никола̀ се надигна на лакти и заслепен, извика. Беше се излегнал облечен, чакайки завръщането на баща си и на Франсоаз.

— Какво? Спеше ли? — попита Александър. — Няма още единадесет часа!

— Бих искал да те видя на мое място! — изръмжа Никола̀. — Съсипан съм, като се прибирам!

Лошото настроение на Никола̀ забавляваше Франсоаз. Десет дни, откакто работеше у Брекошон, а вече обвиняваше целия свят, че е отговорен за умората му. Като видя Даниел и Дани, той благоволи да забележи усмивките им и измърмори:

— Добър вечер!

Понеже не се помръдваше, Франсоаз повдигна единия край на дюшека. Наклонен изведнъж настрана, Никола̀ се изправи. Един след друг Франсоаз, Дани, Даниел и Александър прекрачиха постелята и влязоха в стаята. Никола̀ ги последва, като се почесваше по главата.

— Разбудихме ли те? — попита Дани.

— О, не — отговори Никола̀, като се прозя. — Не спях, дремех.

Всички насядаха около масата. Франсоаз извади от бюфета чаши, бисквити и бутилка вино.

— Хайде, Никола̀, разказвай! — каза Даниел. — Харесва ли ти работата?

Никола̀ се изсмя лукаво и започна да разказва за своето нещастие. Наистина той работел в книжарницата само следобед, но ако му се вярва, на него възлагали най-тежките и най-унизителните работи: да отваря пакетите, да подрежда томовете, да изчиства праха от рафтовете, да слиза в сутерена за попълване на асортимента, отново да се изкачва горе с купища книги в ръце. Касиерката госпожа Бук била, казваше той, едно грамадно женище с жив поглед и мозък, гъмжащ от цифри; продавачката госпожица Лафолик, стара мома, суха като опушена херинга, си въобразявала, че разбира от литература, съветвала клиентите компетентно, наричала пред тях Никола̀ „малкия“ и си въобразявала, че го обучава да овладее вълнуващата книжарска професия, като му шепнела на ухото търговски наставления с възкисел дъх. Що се отнася до Брекошон, той се появявал като вихър по десетина минути на ден и обзет от внезапно вдъхновение, разтурял рафтовете, за да се наредят по тях непродаваеми луксозни издания, които поръчвал по телефона. Изобщо Никола̀ се питаше как това предприятие, ръководено неразумно, покрива разходите си. Ако той бил на мястото на Брекошон, щял да го реорганизира из основи! Най-скандалното било, че под претекст за чиракуване му плащали само четиристотин франка месечно.