Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 14

Ако имаше желание да го види насаме, тя би го намерила, където и да е. Но истината бе, че тя избягваше присъствието му, че той й пречеше, че я задушаваше. Той отново надигна глава. Шумолене на плат в коридора. Скочи, навлече халата си и изтича към кухнята. Карол беше там в розов пеньоар, с измъчено лице и с необикновено блестящи очи.

— Какво правиш? — попита той.

— Не мога да дишам… Искам да пия един грог…

Той прояви готовност да й помогне:

— Ще го приготвя и ще ти го донеса!

— Ще можеш ли?

— Разбира се. Върни се веднага в леглото!

— Ромът не трябва да кипне! Не забравяй лимон!…

Тя се прибра й той остана сам, изправен в кухнята с лъскав под. Като приготвяше грога, имаше чувството, че е смешен с тази малка тенджерка в ръка. Пет минути по-късно той влезе в стаята с леки стъпки, носейки върху чинийка голяма чаша, пълна с ароматна пареща течност. Карол се беше полуизтегнала в леглото си, с възглавници на гърба, с елече от бяла вълна на раменете и с кърпа пред носа. Той седна на стол близо до нея и започна да я гледа как пие. Грогът беше много горещ. Тя едва не се задави, поглъщайки две таблетки аспирин. Очите й се напълниха със сълзи. Беше минало много време, откакто не беше му давала повод да я съжалява! Хремата й я беше разоръжила и направила два пъти по-съблазнителна. Искаше му се да я прегърне и да я притисне към тялото си така, както беше трескава. Тя му върна празната чаша и се изкашля с полуотворени очи и с ръка пред устата.

— Премери ли температурата си? — попита той.

— Нямам треска.

— А пък аз съм сигурен, че имаш! Трябва да телефонираме на доктор Мопел.

— Да безпокоим Мопел посред нощ за една малка хрема? О, не! Ако можех да си направя инхалация!

— Какво ти пречи?

— Нямам това, което ми трябва.

— Искаш ли да отида до аптеката? Тази на булевард „Сен Жермен“ затваря в полунощ. Имам четвърт час на разположение. Обличам се и излизам…

Искам — каза тя. — Ще купиш един инхалатор и няколко таблетки перюбор или нещо подобно…

Без да знае как, той се намери на тъмната улица. Безумна радост го обземаше. Тръгна с по-широки крачки. Дрехите му подскачаха на гърба при всяко подрусване. Булевард „Сен Жермен“, аптеката блестеше с всичките си витрини. Запъхтян, той се приближи до една млада жена в бяла блуза, която свещенодействаше зад тезгяха.

Излизайки с пакет в ръка, той си представи Карол учудена, разнежена от готовността, с която беше изпълнил поръчката й. Вървеше към нея в мъгла от нетърпение.

Като влизаше в апартамента, чу леко щракване. Карол затваряше телефона. С кого ли беше говорила посред нощ? С лекаря? Искаше му се да вярва, но съмнението се вмъкна в него и отрови щастието му. Прав в салона, той се двоумеше да се покаже пред нея. Най-сетне блъсна вратата на стаята.