Читать «Възвръщане на девствеността» онлайн - страница 2
Рей Бредбъри
— Отдавна пропаднала баптистка?
— Стига си викал.
— Не викам. Просто един бивш любовник се опитва да проумее…
— Ти не си бивш любовник!
Хелън протегна ръка и ме докосна по рамото. Погледнах към дланта й и тя се отдръпна.
— Какво съм тогава? Почти бивш ли?
— Не говори така.
— Навярно би трябвало да те оставя ти да го кажеш. Направо си го представям.
Тя навлажни устни с език, сякаш за да оближе думите.
— И преди колко време се запозна, натъкна или си определи среща с Райли?
— Отец Райли. Не зная.
— Разбира се, че знаеш. Такава среща е вечен позор или поне аз така виждам нещата.
— Не се нахвърляй на заключения.
— Не се нахвърлям. Просто съм полудял. Или по-скоро ще полудея, ако не ми обясниш.
— Това да не е втората ми изповед за днес? — запремигва Хелън.
— Боже мой — казах аз, усетил невидим удар в корема. — Значи това било! Преди час изскачаш от изповедната и първият човек, на когото телефонираш, за да съобщиш безумната новина, е…
— Не съм изскочила!
— Не, сигурно не си. Колко време остана затворена там вътре?
— Не много.
— Колко?
— Половин час. Един час.
— Да не би сега този Райли, отец Райли да си подремва? Трябва. Колко десетки грешни години му изповяда? Той изобщо успя ли да вземе думата? Божието име беше ли споменато?
— Не се шегувай.
— Това като шега ли ти звучи? Значи си го държала цял час, така ли? Обзалагам се, че в момента се налива с осветеното вино.
— Престани! — извика тя и в очите й имаше сълзи. — Обадих ти се, за да ти съобщя добрата новина, а ти развали всичко.
— Преди колко време си определи тая среща с Райли, тоест с отец Райли? Първата ти среща, за напътствията. Трябва да е отнело седмици или месеци. Отначало той ли говореше повече?
— Да.
— Бих искал да зная само датата. Толкова ли е трудно да ми я кажеш?
— Петнайсети януари, вторник. В четири часа.
Бързо изчислих наум.
— А, да — казах и затворих очи.
— „А, да“ какво? — наведе се напред Хелън.
— Това беше последният вторник, последният път, когато ме помоли да се оженя за теб.
— Така ли беше?
— Помоли ме да напусна жена си и децата си и да се оженя за теб, да.
— Не си спомням.
— Ами, спомняш си. Спомняш си и отговора ми. Не. Също като и десетки други пъти. Не. Затова си вдигнала телефонната слушалка и си позвънила на Райли.
— Не стана чак толкова бързо.
— Нима? Половин час ли изчака, или четирийсет и пет минути?
Тя сведе очи.
— Час, може би два.
— Да речем час и половина, той е бил свободен и ти си отишла при него. Ново попълнение за Църквата. Божичко. Подай ми бутилката.
Взех виното и допих третата си чаша.
— Продължавай — казах и я погледнах.
— Това е всичко — просто отвърна Хелън.
— Искаш да кажеш, че си ме накарала да измина целия този път само за да ми съобщиш, че си станала католичка и си се освободила от трупани в продължение на петнайсет години грехове ли?
— Ами…
— Чакам да падне и другата обувка.
— Каква обувка?
— Оная стъклена пантофка, която нахлузих на крака ти преди три години, онази, дето ти стана толкова точно. Когато падне, ще се счупи. И до полунощ ще трябва да събирам парчетата.
— Няма да се разплачеш, нали? — Тя се наведе напред и се вгледа в лицето ми.