Читать «Възвръщане на девствеността» онлайн

Рей Бредбъри

Възвръщане на девствеността

Когато ми позвъни по телефона, си помислих, че е полудяла от радост. Трябваше да я успокоя.

— Спокойно, Хелън — казах аз. — Какво става?

— Страхотна новина. Трябва да дойдеш веднага, незабавно.

— Днес е четвъртък, Хелън. Обикновено не идвам да те видя в четвъртък. Винаги идвам във вторник.

— Това не може да чака, прекалено е чудесно.

— Защо не ми разкажеш по телефона?

— Твърде лично е. Не обичам да споделям лични неща по телефона. Чак толкова ли си зает?

— Не, тъкмо привърших някои писма.

— Добре тогава, ела да празнуваме заедно.

— Дано да имаш основателна причина — казах аз.

— Само почакай да чуеш. Идвай.

Бавно затворих и отидох да си взема палтото и куража. Пред вратата ме очакваше усещане за обреченост. Минах през него, стигнах до автомобила си и потеглих в самоналожено мълчание, като от време на време изругавах. Когато застанах пред апартамента на Хелън в другия край на града, започнах да се колебая, но вратата се отвори и ме изненада. Изражението й беше безумно и си помислих, че е откачила.

— Недей да стоиш като пън — извика тя. — Влизай.

— Днес не е вторник, Хелън.

— И никога вече няма да бъде! — засмя се тя.

Стомахът ми натежа като олово. Оставих я да ме издърпа за лакътя, да ме въведе вътре и да ме настани на стол, после тя се завъртя из стаята, намери вино, напълни две чаши и ми подаде едната. Аз само я гледах.

— Пий — каза Хелън.

— Имам чувството, че е безполезно.

— Погледни ме! Аз пия! Нали празнуваме!

— Всеки път, когато използваш тази дума, част от континента пропада в пространството. Какво трябва да празнувам?

Отпих и тя докосна чашата ми, с което показваше, че трябва да я пресуша, за да я напълни отново.

— Седни, Хелън. Нервирам се, като те гледам как стоиш права.

— Добре. — Тя допи чашата си, напълни и двете и седна с прехласнато изражение. — Никога няма да се сетиш.

— Полагам всички усилия да не го направя.

— Дръж си шапката. Влязох в Църквата.

— Ти… в коя църква? — заекнах аз.

— Мили Боже! Има само една!

— Имаш много приятели мормони и неколцина лютерани…

— Господи! — извика Хелън. — В католическата, разбира се.

— Откога харесваш католиците? Мислех, че родът ти произхожда от Ориндж и Корк и че в семейството ти сте се подигравали на папата!

— Тъпо. Това беше тогава, сега е друго.

— Подай ми бутилката. — Пресуших втората си чаша, напълних я и поклатих глава. — Хайде сега го повтори пак. Бавно.

— Току-що идвам от дома на отец Райли.

— Кой!?

— Главният свещеник в „Сейнт Игнейшъс“, Той ме подготви, нали знаеш, даваше ми напътствия през последния месец.

Облегнах се и се втренчих в празната си чаша.

— Затова ли не те видях миналата седмица?

Тя енергично кимна. Лицето й грейна.

— И по-предишната и още по-предишната?

Отново жизнено кимване, придружено от смях.

— Този отец Кели…

— Райли.

— Да де, Райли. Кой те запозна с него?

— Всъщност не са ни запознавали. — Тя погледна към тавана. Проследих погледа й, за да видя какво има там. Тя забеляза, че я гледам, и сведе очи.

— Ами тогава къде се натъкна на него? — попитах аз.

— Аз… хм, по дяволите. Уговорих си среща.