Читать «Вторият периметър» онлайн - страница 32

— Трудно ми е да си представя Мълърин и Нортън в ролята на шпиони — поклати глава Демарко. — Искам да кажа, че хора като тях са…

— Помниш ли Олдрич Еймс? — прекъсна го Ема.

— Агентът на ЦРУ?

— Именно. Еймс вероятно е най-разрушителната къртица, прониквала някога в разузнавателните служби на САЩ. Бил е пияница, колегите му са имали лошо мнение за него. Никога не е получавал повишения, не е бил особено умен и съвсем открито е пилеел парите, които е получавал от руснаците. Но все пак е предавал разузнавателна информация на КГБ в продължение на почти десет години и заради него са убити десет съветски граждани, сътрудничили на ЦРУ. Ако се замисли човек, Мълърин и Нортън до голяма степен приличат на Олдрич Еймс…

— А какво ще кажеш за Кармоди?

— Засега не разполагаме с никаква информация за Фил Кармоди — отвърна Ема, но стиснатите й устни ясно показаха, че нещата скоро ще се променят.

— По дяволите! — мрачно изръмжа Демарко. — Но дори да са шпиони, онази височката от учебния център, как й беше името… Шипли… твърди, че изнасянето на секретна информация е много трудна работа. И аз съм склонен да се съглася с нея, защото видях със собствените си очи онези огромни наръчници…

— Така е — съгласи се Ема.

Замълчаха.

— Но как се действа, ако системата за сигурност все пак не успее да спре проникването на шпиони? — попита след известно време Демарко.

— На първо място са предварителните проверки за издаване на пропуск. Те показват дали отделният служител има финансови затруднения и дали е уязвим за шантаж. Но това не е пътят за разкриване на шпионите. — Ема махна с ръка по посока на корабостроителницата, част от която се виждаше през витрината. — Всичко, което се намира там — огради, камери, сейфове и електронни ключалки, — представлява физическата охрана на периметъра. Но има и още един, вътрешен периметър на охрана, който е също така видим, но по-малко бие на очи. Това е човешкият периметър. Работниците и служителите като Дейв Уитфийлд, които наблюдават колегите си и обръщат внимание на странното им поведение. На това, което мирише, както неотдавна се изрази бедният Дейв. Именно този втори периметър хваща шпионите.

Ема наклони чашата си и погълна остатъка от ужасния „здравословен“ чай.

— Трябва да поговоря с един човек — надигна се тя. — Ще се видим по-късно.

14

— Имам нужда от помощ, Бил.

Бил Смит (това беше истинското му име) беше колега, всъщност подчинен на Ема в предишната й служба. Беше слаб мъж с тъмна къдрава коса и очила с черни рамки, висок около метър и седемдесет и пет. Не приличаше на международен шпионин, а по-скоро (за огромен негов ужас) на по-големия брат на един известен артист, който вече трета година рекламираше продукцията на голяма компания по националната телевизия. Бяха седнали на една масичка в ресторант „Денис“. Ема направи гримаса, гледайки как Смит полива сладкиша пред себе си с обилно количество ягодов сироп.

— Не мога, Ема — въздъхна мъжът. — В момента сме много по-натоварени, отколкото по времето на Студената война. — Преди тя да успее да каже каквото и да било, той набоде на вилицата си парченце гофрета и й го поднесе. — Искаш ли да опиташ?