Читать «Вторият периметър» онлайн - страница 26

— Раната е нанесена отпред — обади се Ема. — И това повдига въпроса защо Уитфийлд е позволил на скитника да го доближи.

— Не знам — призна Брънстад. — Може би Каубоя му е поискал пари. Той е едър тип, притиснал е Уитфийлд към колата, полудял е от отказа и го е намушкал.

Един от униформените закима енергично, очевидно одобрявайки заключенията на шефа си.

— Използвал ли е мистър Конран кредитните карти, които е намерил в портфейла на Уитфийлд, изхарчил ли е парите? — попита Ема.

— Картите определено не е докосвал — поклати глава началникът. — А що се отнася до парите, ние не знаем колко са били. Но при ареста в портфейла имаше банкноти.

— Хм — промърмори Ема.

— Какво казва тоя Каубой? — поинтересува се един от следователите от СРВМС.

— Нищо — въздъхна Брънстад. — По време на разпитите бърбори несвързано и не отговаря на въпросите. Опитваме се да получим разрешение за принудително инжектиране на съответните медикаменти, но адвокатът му ни разиграва. Въпреки това имаме всички основания да вярваме, че извършител на престъплението е именно Каубоя.

Презентацията на Брънстад приключи няколко минути по-късно. Ема каза, че трябва да проведе някакъв разговор, и заряза Демарко в залата. На кого ли ще се обади? — запита се той. Хубавата агентка пристъпи към бялата дъска и започна да разглежда снимките от местопрестъплението, закачени до нея. Демарко реши, че и той проявява интерес към тях.

— По всичко личи, че уликите срещу нашия Каубой са доста силни — промърмори той и се приближи до жената.

— Аха, дори прекалено — кимна тя.

Начинът, по който произнесе „аха“, я издаде. Чиста нюйоркчанка.

— Бруклин? — запита той.

— Не позна, умнико. Куинс. Май не ме помниш, а?

— Познаваме ли се? — учудено я погледна той.

— Така си мисля. Брат ми се казва Ник Карлучи.

— Стига, бе! — облещи се Демарко. Ник Карлучи беше негов съученик от гимназията. Не бяха близки приятели, защото майка му забрани да дружи с него, след като го арестуваха за кражба на кола. Фактът, че баща му работеше за известен мафиот, не означаваше абсолютно нищо за мисис Демарко, която не искаше синът й да общува с престъпници.

— Как е Ник? — попита той.

— Няма значение — отвърна жената. Каза го така, сякаш старата му дружка беше зарязал Йейл малко преди да стане доктор.

Нещо започна да му се прояснява. Ник действително имаше сестричка — кльощаво момиченце с остър език. Как й беше името, по дяволите?

— Даян — осведоми го жената, която явно притежаваше качеството, което всички представителки на нейния пол демонстрираха по отношение на Демарко: да четат мислите му с такава лекота, сякаш на челото му свети електронно табло.

— За коя служба работиш? — попита тя. — За Служба разследвания към ВМС?