Читать «Вторият периметър» онлайн - страница 162

Понечи да вкара ключа в ключалката, но в същия момент нещо твърдо опря в гърба му.

— В микробуса, старче! — рече някакъв глас. Млад глас с чужд акцент.

О, по дяволите! Махоуни се обърна. Зад него стоеше младеж с азиатски черти, вероятно виетнамец. Метър и шейсет, на не повече от осемнайсет. В ръката си държеше глок. Постът на Махоуни му даваше право на охрана по всяко време. Обикновено тази функция изпълняваше градската полиция на Вашингтон, но поради факта че беше третият най-вероятен кандидат на предстоящите президентски избори, с нея се беше нагърбила и Сикрет Сървис. Ако нивото на заплахата в национален мащаб беше високо, те изобщо не му даваха право на избор. Така стана, когато вицепрезидентът претърпя сърдечна операция, а също и когато му отправиха една от редките лични заплахи. Но в повечето случаи Махоуни избягваше бодигардовете, защото не се връзваха с неговия стил на работа. А това пътуване държеше да извърши сам, без свидетели. Но съдбата му извъртя поредния номер и ето го сега в безлюдния подземен паркинг срещу някакъв виетнамски лумпен с пистолет в ръка. Явно съдбата беше забравила статута му.

— Ти качва в бус! — повтори виетнамчето и посочи с глава черния микробус, паркиран през две коли от линкълна.

— Знаеш ли кой съм аз, синко? — меко попита Махоуни.

— Не ми пука — отвърна младежът. — Или влизаш в онзи микробус, или пускам куршум в твой… в твой крак!

— Стига де! — въздъхна Махоуни. — Я ми вземи портфейла и се пръждосвай по дяволите! В левия заден джоб. Вътре има около триста долара плюс кредитни карти…

— Погледни мен! — заповяда хлапакът. Махоуни се наведе и се взря в очите му. После кимна и бавно тръгна към микробуса.

Жалко, рече си той. До този момент вечерта беше наистина прекрасна!

69

Прехапал език, Демарко внимателно посипваше настърган пармезан. Това беше ключовият момент в приготвянето на лазанята, най-големият майсторлък. Сиренето не трябваше да бъде нито много, нито малко, равномерно разпределено по цялата повърхност.

Беше използвал стара семейна рецепта, предавана от баща на син, от майка на дъщеря в продължение на няколко поколения. Самият той беше научил рецептата от баща си, но имаше голяма вероятност традицията да бъде прекъсната, защото все още не беше завъдил поколение. Но той беше твърдо решен да направи нещо по въпроса. Подобен егоизъм беше недопустим. Ако не успее да стане баща, в края на живота си непременно ще потърси надежден наследник на семейната рецепта дори ако за тази цел трябва да преобърне света. Щеше да бъде последната голяма авантюра в живота му.

Но какво ще стане, ако внезапно ме тресне някой инфаркт? — запита се той. Може би трябва да променя завещанието си, включвайки в него и рецептата. Не, не. Само с рецептата няма да стане. Списъкът със съставките, начинът на тяхното приготвяне и продължителността на процеса не могат да уловят творческия момент. Май ще е най-добре да направи видеозапис на свещенодействията си в кухнята. Само по този начин би успял да предаде познанията си от отвъдното. Ще започне с малко въведение: „Когато гледате този запис, аз ще съм мъртъв. Но дори от гроба ще ви помогна да споделите райската наслада от това много специално блюдо.“