Читать «Вторият периметър» онлайн - страница 161

А защо не го направи досега?! — понечи да попита Демарко, след което изведнъж си даде сметка, че мъжът насреща му е хладнокръвен убиец. Може да дрънка за гофрети и палачинки, може да изглежда безобиден като покойния мистър Роджърс, но на практика Бил Смит членуваше в същия смъртоносен клуб, в който членуваше и самата Ема. Той ще застреля Ли Мей, без да му мигне окото, и това изобщо няма да се отрази на съня му.

— Не я искам мъртва, Бил — поклати глава Ема. — Искам я неутрализирана, но не и мъртва.

— Ти да не си превъртяла?! — изръмжа Смит. — От началото на бъркотията тази жена вече уби колко… седем или осем души? А при следващата възможност ще убие и теб!

— Ние я направихме такава, Бил. Аз и проклетото ЦРУ с неговата шайка мръсници!

68

Махоуни излезе от бара доста пийнал, но не и пиян. При тази мисъл устните му се разтеглиха в усмивка. Ирландецът в него изобщо не признаваше думичката „пиян“.

Влезе в асансьора за паркинга, усмивката му се разшири. Какъв ползотворен ден. Много му хареса начинът, по който натика онзи плъх Морган обратно в дупката му. Освен това видя и Майра. Годините й личаха, но си оставаше прекрасна. Хрумна му да я покани в хотела си след края на смяната й, но после се отказа. Не искаше да я излага на показ, а и май вече беше поостарял за подобен род упражнения.

Ха! Последното беше пълна глупост!

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Къде, по дяволите, беше оставил колата си? Не трябваше да идва с кола. Трябваше да я остави на паркинга пред хотела и да вземе такси за срещата с Морган. Но времето му беше малко и по тази причина реши да дойде дотук с колата. Обикновено Махоуни не вземаше автомобили под наем, защото предпочиташе някой друг да го вози. Но в случая реши да обедини акцията „Морган“ с един официален обяд, на който беше поканен от ротарианците или някаква друга идиотска секта — вече не помнеше коя, след който проведе среща с няколко души, чиито портфейли очакваше да отвори, но без това да става обществено достояние. По тази причина реши да шофира лично и ето го тук, порядъчно на градус в просторния подземен паркинг, без никаква идея как изглежда тъпата кола.

Започна да проверява номерацията на местата за паркиране, отбелязани на табелките, окачени по стената и бетонните колони. Да, етажът е същият. Значи просто трябва да се повърти наоколо, докато открие возилото. В края на краищата ставаше въпрос за огромен черен линкълн, а такива коли бият на очи.

След няколко крачки усети болка в коляното. Проклетият шрапнел. Надяваше се, че дребният шибаняк с дръпнати очи, който бе заложил онази мина, отдавна е обезобразен от остра форма на артрит. Смешно, поклати глава той. Който и да е той, не го искаше мъртъв. Войната отдавна беше минало. Врагът му трябва да е на неговата възраст, а може би и по-стар. Махоуни му пожела всичко хубаво — е, плюс леко накуцване…

Къде е тъпата кола, да я вземат дяволите? А, ето я. Огромна като живота. Бръкна в джоба си, но ключовете не бяха там. А сега де? Май започваше да изкуфява. Дано не ги е забравил в бара. Не, не, ето ги. Голям късмет все пак…