Читать «Вторият периметър» онлайн - страница 155

66

Махоуни не беше идвал в Бостън почти два месеца. Харесваше му да живее във Вашингтон, но не успя да забрави града, в който се беше родил и израснал. Все още пазеше в съзнанието си ярък спомен за завръщането след първото си отсъствие, продължило почти две години. Помнеше как слезе от автобуса на „Грейхаунд“ с патерици в ръце и цял куп медали на гърдите. Родителите му го очакваха на автогарата — точно толкова здрави и жизнени, колкото беше той днес. Видя сълзите, стичащи се по зачервените бузи на майка му. Сълзи на облекчение, че синът й най-сетне се е завърнал от онова ужасно място. Видя и баща си, със светнало от гордост лице и леко потрепваща брадичка. Мъжете от неговото поколение не плачеха, също като Махоуни.

В момента седеше в едно от любимите си заведения. В младежките му години то все още не съществуваше, но и да го имаше, той не би могъл да си го позволи. Барът се намираше на покрива на модерната сграда на някаква застрахователна компания, откъдето се разкриваше чудесна гледка към спортния комплекс. Той обичаше да седи тук и да се наслаждава на стадиона във формата на диамант. Харесваше му, когато трибуните бяха пълни с хора, дошли да подкрепят местния отбор, но предпочиташе да го вижда такъв, какъвто беше в момента — пуст правоъгълник от късо подстригана трева, очертан от тънки бели линии.

Периодично се правеха предложения за модернизиране на комплекса: изграждане на нови трибуни за шейсет хиляди зрители, кули за представителите на медиите и модерни ресторанти, но тези проекти така и не бяха осъществени. Всички съзнаваха, че преустройството на „Фенуей“ би било светотатство, защото този стадион наистина беше свято място за хиляди хора.

— Господин председател — обади се плътен баритон зад гърба му.

Махоуни направи гримаса, въпреки че срещата беше по негова инициатива. Преди да се обърне, окачи на лицето си професионална усмивка — онази, която недвусмислено показваше, че е готов да изяде жив човека насреща си.

— Ето те и теб, Морган — изръмжа той. — Благодаря на бога, че закъсня само с десет минути!

Лидерът на малцинството в щатския сенат Хадли Морган беше мрачен и сив човек: сива коса, сив костюм, сиви очи и капризна, вечно недоволна уста. Махоуни беше дълбоко убеден, че пуританите, които са бесели вещиците в Салем, са изглеждали точно като него. Ако той самият беше на мястото на онези фанатици в Салем, със сигурност би предпочел да опъне горките жени, вместо да ги беси.

— Попаднах в задръстване — отговори Морган, без да прави опит да маскира лъжата си.

— Трафикът наистина е ужасен — рече Махоуни и кимна с масивната си брадичка към младежа със син костюм и куфарче в ръце, който стоеше на крачка зад Морган. — Кой е този?

— Асистентът ми Робърт Феърчайлд, господин председател — отвърна щатският политик.

— Асистент значи — поклати глава Махоуни, сякаш одобряваше появата на младежа. После заби тежък поглед в лицето му. — Виж какво, Боби… Искам да поговоря с шефа ти насаме, затова предлагам да изнесеш младия си учен задник някъде другаде! Иди да се разходиш в парка. Или просто наведи глава пред великия стадион и поискай прошка от Господ заради работата, която вършиш за човек като Морган!