Читать «Вторият периметър» онлайн - страница 134

— По дяволите! Казвай откъде да мина!

Човекът му обясни. За щастие не беше сложно.

— И още нещо — изръмжа Демарко. — Ако заваря жената при теб, получаваш петстотин долара. Но ако я няма, ще те пречукам като куче!

Реакцията на човека отсреща го изненада.

— Малко се съмнявам, задник — засмя се той. — Но спокойно можеш да опиташ.

Нов смях, после линията прекъсна.

56

Демарко спря на паркинга и хукна към бензиностанцията на „Шел“. Мъжът зад щанда беше негър с габаритите на промишлен хладилник: двуметров гигант, тежък не по-малко от сто и петдесет кила.

— Тук ли е жената? — задъхано извика Демарко.

— А, ти трябва да си онзи пич, дето щял да ме пречука като куче! — ухили се грамадата.

— Забрави! — тръсна глава Демарко. — Тук ли е?

— Аха — кимна оня. — Лежи на пода в тоалетната. Никаква я няма.

— Къде? — огледа се нетърпеливо Демарко.

— Ела, ще те заведа — отвърна хладилникът. На лицето му все още грееше усмивка. Явно заплахите на Демарко го бяха развеселили.

Спряха пред вратата на тоалетната и гигантът отключи. Ема лежеше на пода, покрита с одеяло. Ръцете, раменете и шията й бяха изцапани с кръв. Една дълбока рана над китката, други две на дясната длан, механично отчете Демарко, докато проверяваше пулса й. Кръвта по нея му се стори твърде много за подобни рани. Пулс имаше, но той не можеше да прецени дали е силен или слаб. Без да обръща внимание на чернокожия зад гърба си, той дръпна одеялото и огледа голото й тяло, търсейки други наранявания. Не откри, но видя многобройните следи от игли по ръцете й. Бяха я надупчили като наркоманка.

Вдигна я на ръце. Управителят на бензиностанцията задържа вратата и му помогна да я положат на задната седалка на колата му.

— Опа! — подсвирна той, спрял очи на пушката. — Това пък за какво ти е?

— Вместо онези петстотин долара — обърна се да го погледне Демарко. — В момента не разполагам с такава сума, но държа на думата си. Искам първо да я закарам в болницата!

Чернокожият гигант огледа пушката, после очите му се спряха върху лицето на Демарко.

— Забрави за парите — промърмори той. — Едно време и аз се друсах… Имало е моменти, в които страшно много бих искал да ме прибере някой като теб…

— Не, не! — вдигна ръка Демарко. — Ще си получиш парите. А тази жена не е наркоманка, просто… Просто й се случи нещо лошо. Но парите ще ти донеса!

— Добре, брато — кимна гигантът. — Ще повярвам, като ги видя.

Демарко спря загрижен поглед върху неподвижната Ема. Опасяваше се, че е изпаднала в кома. Трябваше й медицинска помощ, и то веднага! Джиесемът му звънна в момента, в който се канеше да попита чернокожия мъж къде е най-близката болница.

— Ало.

— Бил Смит — рече един глас в слушалката. — Търсил си ме.

— Къде изчезна бе, кретен?! — ревна извън себе си Демарко.

— Бях зает. Трябваше да…

— Намерих Ема — прекъсна го Демарко.

— Какво?!

— Има нужда от лекар. Кажи ми къде да я заведа.

— Трябва й спешна помощ, така ли?

— Точно така, да те вземат дяволите!

— Добре, добре, успокой се. Къде се намираш?

Демарко му каза.

— Задръж така — заповяда Смит. В мембраната прозвучаха приглушени гласове, после агентът отново се обади: — Така… Ще я закараш в „Съри Мемориал“. Тя е на самата магистрала „Крал Джордж“, на пресечката с 96-о авеню. Само на пет минути от бензиностанцията, на която се намираш. Ще им се обадим, за да не те занимават с глупости от сорта на здравни осигуровки и разни тъпи формуляри. Ще се видим там.