Читать «Всяко мъртво нещо» онлайн - страница 22

— През последните няколко месеца чувам разни неща — започна той и се загледа в чашката с алкохола, като ясновидец в кристалното си кълбо.

Аз мълчах.

— Зная, че си ходил при федералните, използвал си стари връзки, за да ти позволят да надникнеш в някои досиета. Разбрах, че се опитваш да намериш човека, който уби Сюзън и Джени.

Погледна ме в очите за пръв път, откакто бе започнал да говори.

Нямах какво да кажа, затова налях кафе и на двамата, поех едната чашка, отпих. Бе истинска ява, черно и силно. Въздъхнах.

— Защо ми ги говориш тези неща?

— Защото искам да разбера защо си тук, защо си се върнал? Не зная също какъв си станал, в какво си се превърнал… ако са верни приказките, които чувам.

Преглътна и аз го съжалих. Съжалих го за нещата, които трябваше да каже, за въпросите, които бе длъжен да ми зададе. Дори и да имах отговорите на някои от тях, пак не бях сигурен дали съм готов да му ги кажа. Или дори дали Уолтър би пожелал да ги чуе. Отвън децата бяха свършили играта и се бяха прибрали. Мракът бе вече пълен, както и тишината. Всичко бе замряло, въздухът бе сякаш замръзнал и думите на Уолтър прозвучаха като поличба.

— Казват, че си намерил убиеца — изтърси той и този път в гласа му нямаше колебание. Сякаш бе събрал нужната сила да каже, каквото има да ми казва.

— Намерил си го и си го убил. Вярно ли е?

Миналото е капан. Клопка, в която си попаднал и оттам излизане няма. Позволи ти да помръднеш малко, да се обърнеш, да пристъпиш встрани и веднага те дърпа обратно. Пускане няма. Все повече и повече неща намирах в този град — любими ресторанти, книжарници, паркчета с чудесна сянка, дори сърца, издялкани в стари дървени маси — които да ми напомнят за онова, което бях загубил.

Сякаш всеки миг на забрава бе предателство към тяхната памет. И така пътувах от настоящето към миналото, пързалях се по леда на спомена — напред, назад, към онова, което беше, и онова, което никога вече няма да бъде.

И ето, въпросът ме връща обратно назад, към друг въпрос, този на Улрич — в миналогодишния април и отново в Ню Орлиънс.

Улрич седи на една от задните маси в „Кафе дьо Монд“, до автомат за дъвки, с гръб към главната сграда. Пред него дими кафе с мляко; донесли са му и чиния топли кифлички, поръсени с пудра захар. Край боядисаните в зелено и бяло павилиони на кафенето се точи върволица хора, забързани към катедралата или площада „Джаксън“.

Облечен е в светлокафяв, евтин костюм, копринената вратовръзка е поразтеглена и избеляла. Улрич явно нехае за облеклото: горното копче на ризата е разкопчано, възелът на връзката разхлабен, самата тя — увиснала като смъкнато наполовина знаме. Подът около него е побелял от пудра захар, както и видимите части от седалката на зеления му пластмасов стол.

Улрич е заместник главен агент, втори по ранг човек в местното бюро на ФБР, офисът е на улица „Пойдра“ 1250. Той е също един от малцината от полицейското ми минало, с които поддържам връзка. Всъщност срещна ли федерални агенти, у мен спонтанно възниква буйно желание да проклинам деня, в който е роден Хувър. А Улрич е изключение, нещо много повече — мой приятел. В дните след двойното убийство той остана солидарен с мен, подкрепи ме морално, не зададе въпроси. И най-важното — не изрази съмнения. Спомням си ясно деня на погребението — той седи до гроба, с подгизнал от силния дъжд костюм, а от периферията на широкополата му мека шапка на тънки струйки тече вода. Така и ще го запомня — тази сцена е силно запечатана в съзнанието ми. Скоро след това го преместиха в Ню Орлиънс, но то бе за добро. Бе повишение в резултат на успешното му служебно представяне в поне три други местни клона на бюрото. Оцениха и способностите му да запазва спокойствие дори и в бурното криминално ежедневие на Ню Йорк, където работеше в Манхатън.