Читать «Всяко мъртво нещо» онлайн - страница 20

Тогава Оли излезе да я дръпне по-назад, но като се прибра, на вид бе по-зле и от Пили. Побелял, целият трепери, казвам ти — като болен. Питам го — „Кво стана, бе?“, обаче той ми повтаря само едно — да се чупя и да си държа човката затворена. Питам го пак, той само това си знае — „Чупи се — вика — и си трай, защото майката си…“

— И какво стана после?

— После — нищо. Само чух по-късно, че ченгетата пристигнали и направили обиск, след това на Оли му платиха гаранцията и той го духна. Ей ти на — честен кръст, това е всичко, което зная…

— Е, тогава защо ти е патлакът?

— Ами… преди ден-два се появи един от хората на дъртия дон. Боби Шиора. Питаше за Оли, искаше да знае дали съм бил там онзи ден, когато се появи Пили. Казвам му „Не, не съм бил“, ама той ме гледа особено и не вярва…

И Емо се разплака. Вдигна ръка и започна да развързва един от превързаните си пръсти. Бавно, внимателно.

— Откара ме с него насила.

Поднесе към мен развързания пръст. Ясно видях белега — кръгъл с огромен подут мехур от изгаряне, който видимо пулсираше.

— Със запалката от колата… Държи ми ръката, гледа ме страшно и ме гори… и пита, ли пита… със запалката на колата…

Двадесет и четири часа по-късно Оли Уотс бе мъртъв.

ТРЕТА ГЛАВА

Уолтър Коул живееше в Ричмънд Хил — най-стария от Седемте сестри, както наричаха кварталите на Куинс. Бил е застроен през осемдесетте години на миналия век и още тогава е имал център и малък площад; вероятно е изглеждал като голямо село, когато родителите на Коул са се преселили там от Джеферсън Сити в навечерието на Втората световна война. Коул запази старата семейна къща, северно от „Миртъл авеню“ — на 113-а улица, когато родителите му се преместиха във Флорида. Почти всеки петък той и съпругата му Лий вечеряха в „Траянгъл Хофбрау“ — стар немски ресторант на авеню „Джамайка“, а през лятото редовно се разхождаха в гъстите гори на Форест Парк.

Пристигнах в дома на Коул малко след девет часа. Той ми отвори вратата и ме отведе в работната си стая — помещение, което всеки по-слабо образован от Уолтър човек би нарекъл свой кабинет, макар че тази дума не би била справедлива спрямо неголямата, но извънредно качествена библиотека, събирана за горе-долу половин век от жадни за добри книги читатели. Там до дебели томове съдебна медицина, трудове по разновидностите на сексуалните престъпления и психология на престъпника стояха биографиите на Кийтс и Сент Екзюпери. Фенимор Купър бе поставен до Борхес; Бартелм се мъдреше непохватно сред няколко томчета на Хемингуей.

На бюрото, чийто плот бе облечен в кожа, седеше неголям макинтош. Стори ми се, че моделът е „Пауърбук“. Встрани имаше три шкафа, може би с документация. По стените висяха картини на местни художници, а в ъгъла, в малък остъклен бюфет бяха изложени разни трофеи и награди от състезания и шампионати по стрелба. Бяха сбутани една до друга в малкото пространство, без особен ред, сякаш Уолтър държеше на тях и се гордееше с умението си, но пък го бе срам от самата му гордост. Прозорецът бе открехнат, отвън долиташе уханието на прясно окосена трева. Чуваха се гласове на деца — играеха хокей на трева в топлата вечер.