Читать «Време на презрение» онлайн - страница 57

Бесен галоп, очите сълзят от вятъра. Мълниите пресичат небето, в светлината им Цири вижда елхи и върби от двете страни на пътя. Но това не са дървета. Това са слуги на Краля на елфите. Слуги на черния рицар, който се носи след нея, а крилете на хищна птица плющят върху шлема му. Уродливите чудовища от двете страни на пътя протягат към нея своите покрити с буци ръце, смеят се диво, разтварят се черни отвори — уста с челюсти… Цири се притиска към шията на коня. Клоните свистят, удрят я, хващат я за дрехите. Уродливите стволове трещят, челюстите им щракат, носи се ехиден смях…

Лъвче от Цинтра! Дете на Старата кръв!

Черният рицар вече е съвсем близо. Цири усеща ръката му, която се опитва да я хване за косите. Подкарваният с викове кон се носи напред, с рязък скок преодолява невидима преграда, с трясък чупи тръстиката, спъва се…

Тя дръпна поводите, навеждайки се силно назад в седлото, и обърна хриптящия кон. Извика диво, яростно. Извади меча от ножницата и го вдигна над главата си. „Това вече не е Цинтра! Аз вече не съм дете! Не съм беззащитна! Няма да позволя…“

— Няма да позволя! Няма да ме докоснеш! Никога няма да ме докоснеш!

Конят с плясък падна във водата, стигаща до търбуха му. Цири се наведе, извика, удари коня с пети, скочи обратно върху дигата. „Езерца — помисли си тя. — Фабио спомена за езерца, в които се отглежда риба. Това е Хирундум. Пристигнах. Аз никога не греша…“

Светкавица. Зад гърба й е дигата, по-надалеч е черната стена на гората, врязала се като трион в небето. И няма никой. Само стонът на вятъра нарушава тишината. Някъде в блатата кряка уплашена патица.

Никой. Върху дигата няма никой. „Никой не ме преследва. Това е било мираж, кошмар. Спомен за Цинтра. Само ми се е сторило.“

В далечината се вижда светлинка. Фенер. Или огън. „Това е ферма. Хирундум. Вече е близо. Само още едно усилие…“

Светкавица. Една, втора, трета. Не се чува гръм. Изведнъж вятърът утихва. Конят цвили, тръска глава и се изправя на задните си крака.

На черното небе се появява млечнобяла, бързо избледняваща ивица, извиваща се като змия. Вятърът отново удря върбите и вдига от дигата облак от листа и суха трева.

Далечното пламъче изчезва. Потъва и се разтваря в море от милиарди сини огънчета, които внезапно избухват и пламват в блатото. Конят пръхти, цвили, носи се по дигата. Цири с усилие се задържа на седлото.

В движещата се по небето ивица се появяват неясните силуети на конници. Те се приближават все повече и повече и се виждат все по-ясно. Виждат се клатещи се биволски рога и раздърпани пера върху шлемовете, под шлемовете белеят озъбени черепи. Ездачите седят върху скелетите на коне, покрити с окъсани чулове. Бесният вятър вие във върбите, остриетата на мълниите непрекъснато прорязват черното небе. Вятърът вие все по-гръмко. Не, това не е вятър. Това е зловещо пеене.

Кошмарната кавалкада завива и се понася право към нея. Копитата на призрачните коне разбъркват бледите огънчета, висящи над блатото. Начело на кавалкадата галопира Кралят на Дивия лов. Ръждясалият шлем се люлее над черепа, зеят дупките на очните кухини, в които пламти синкав огън. Развява се разкъсано наметало. По покрития с ръжда нагръдник с грохот се удря огърлица, празна като стара шушулка. Някога на нея е имало скъпоценни камъни. Но те са изпопадали по време на дългата гонка по небето. И са се превърнали в звезди…