Читать «Време на презрение» онлайн - страница 55

Цири се изправи. Вече беше напълно облечена.

И изпълнена с решителност.

* * *

— Какво? — изкрещя Йенефер. — Как така? Как си е тръгнала?!

— Нареди ми… — измънка собственикът на странноприемницата, който беше пребледнял и притиснал гръб към стената. — Нареди ми да оседлая коня й…

— И ти я послуша? Вместо да се обърнеш към нас?

— Госпожо! Откъде можех да зная? Сигурен бях, че тръгва по ваша заповед… Изобщо не ми хрумна, че…

— Проклет глупак!

— По-спокойно, Йенефер. — Тисая сложи ръка на челото си. — Не се поддавай на емоциите. Сега е нощ. Няма да я пуснат през портата.

— Тя нареди да й отворя тайния проход… — прошепна собственикът на странноприемницата.

— И ти отвори ли й?

— Заради вашия Събор в града е пълно с магьосници — наведе поглед стопанинът. — Хората ги е страх, никой не смее да им застане на пътя… Какво можех да й кажа? Тя говореше точно като вас, със съвсем същия тон… И гледаше по същия начин. Никой не смееше дори да я погледне в очите, какво остава да й задава въпроси… Беше точно като вас… Като две капки вода… Нареди да й дам перо и мастило. И написа съобщение.

— Дай го!

Тисая де Врие я изпревари и зачете на глас:

Госпожо Йенефер!

Прости ми. Отивам в Хирундум, защото искам да видя Гералт. Преди да отида в училището, искам да го видя. Прости ми за непослушанието, но съм длъжна. Знам, че ще ме накажеш, но не искам да съжалявам за бездействието и колебанията си. Ако се наложи да съжалявам за нещо, нека да бъде за действията и постъпките ми. Аз съм магьосница. Хващам живота си за гривата. Ще се върна колкото мога по-бързо.

Цири

— Това ли е всичко?

— Има и послепис:

Кажи на госпожа Рита, че няма да й се налага да ми бърше носа в училище.

Маргарита Льоантил поклати глава с недоверие. А Йенефер започна да ругае. Собственикът на странноприемницата се изчерви и отвори уста. Много пъти беше слушал проклятия, но никога досега — такива.

* * *

Вятърът духаше в посока от сушата към морето. Вълни от облаци заливаха увисналата над гората луна. Пътят към Хирундум тънеше в мрак. Препускането в галоп стана опасно. Цири задържа коня си и премина в тръс. Дори и не си помисли за още по-бавен ход. Тя бързаше.

Отдалеч се чуваше грохотът на надигаща се буря, хоризонтът постоянно се осветяваше от мълнии, на чийто фон се очертаваше назъбеният трион на върховете на дърветата.

Цири спря коня. Беше на кръстопът — пътят се разделяше на две, разклоненията изглеждаха по един и същ начин.

„Защо Фабио не спомена за кръстопът? Както и да е, нали аз никога не бъркам, винаги знам в коя посока да поема… Но защо сега не се досещам накъде да тръгна?“

Над главата й беззвучно прелетя огромен силует. Цири усети как сърцето й се свива. Конят изцвили и се понесе в галоп, избирайки дясното разклонение. Малко по-късно тя го спря.

— Това беше само най-обикновена сова — изрече тя, стараейки се да успокои себе си и коня. — Обикновена птица… Няма нищо страшно…

Вятърът се усилваше, тъмните облаци закриха изцяло луната. Но напред по пътя, в пролуката сред гората, беше по-светло. Тя се понесе по-бързо, пясъкът пръскаше изпод копитата на коня.