Читать «Време на презрение» онлайн - страница 58

„Това не е истина! Това не се случва в действителност! Това е кошмар, илюзия, мираж! Само ми се струва, че се случва!“

Кралят на Лова задържа своя кон-скелет и избухва в див, ужасяващ смях.

Дете на Старата кръв! Ти ни принадлежиш! Ти си наша! Присъедини се към кортежа, присъедини се към нашия Лов! Ще се носим, ще се носим до края, до вечността, до края на съществуването! Ти си наша, звездоока дъщеря на Хаоса! Присъедини се, познай радостта на Лова! Ти си наша, ти си една от нас! Мястото ти е сред нас!

— Не! — крещи Цири. — Махайте се! Вие сте трупове!

Кралят на Лова се смее, изгнилите зъби над ръждясалите доспехи изтракват. Очните кухини на черепа пламтят в синьо.

Да, ние сме трупове. Но ти си смъртта!

Цири се притисна към шията на коня. Нямаше нужда да го пришпорва. Усещайки настигащите ги призраци, конят се носеше по дигата с главоломни подскоци.

* * *

Полуръстът Барни Хофмайер, фермер от Хирундум, вдигна къдравата си глава, вслушвайки се в далечните гръмотевици.

— Опасно нещо е подобна буря без дъжд — каза той. — Ще удари някъде мълния — и пожарът е готов…

— Малко дъжд нямаше да попречи — въздъхна Лютичето, донастройвайки лютнята. — Защото въздухът е такъв, че можеш да го срежеш с нож… Ризата се лепи за гърба, комарите хапят… Но сигурно всичко ще се размине. Беше надвиснала буря, но от известно време проблясва някъде на север. Вероятно над морето.

— Над Танед — потвърди полуръстът. — Това е най-високата точка в областта. Тази кула на острова, Тор Лара, просто привлича проклетите мълнии. По време на силна буря изглежда така, сякаш е обхваната от огън. Така свирепо я удрят, че не знам как не се разпада…

— Това е заради магията — заяви убедено трубадурът. — Всичко на Танед е магическо, дори самата скала. А магьосниците не ги е страх от мълнии. Какви ги говоря! Знаеш ли, Барни, че те умеят да ловят мълниите?

— Да бе! Лъжеш, Лютиче.

— Нека гръм ме… — Поетът млъкна, поглеждайки неспокойно небето. — Нека ме клъвне гъска, ако лъжа. Казвам ти, Хофмайер, маговете ловят мълнии. Виждал съм го със собствените си очи. Старият Горазд, онзи, когото по-късно убиха на Соденския хълм, веднъж хвана мълния пред очите ми. Взе една дълга жица, завърза единия й край за върха на кулата, а другия…

— Другия край е трябвало да го мушне в една бутилка — извика изведнъж тичащият по верандата син на Хофмайер, малък полуръст с перчем, гъст и къдрав като овче руно. — Стъклена бутилка, като онези, в които татко си вари виното. Мълнията по жицата — и право в бутилката…

— Влизай вкъщи, Франклин! — извика фермерът. — В леглото, лягай да спиш, хайде! Скоро ще стане полунощ, а утре трябва да се работи. И внимавай да не те хвана, че по време на буря се занимаваш с бутилки и жици, ще играе ремъкът! Няма да можеш да си седнеш на задника две седмици! Петуния, прибери го оттам! А на нас ни донеси още бира!