Читать «Време на презрение» онлайн - страница 182

Нисирите избухнаха в смях. Спътниците на Скомлик ги подкрепиха. Цири пребледня, разтрепери се, вдигна глава. Кайли се усмихваше.

— Разбра ли вече? — изсъска той, едва забележимо движейки устни. — Когато се напият, ще се заемат с тебе! Ще те изкормят. Впрегнати сме в една каруца. Прави каквото ти казвам. Успея ли аз — ще успееш и ти.

— Яденето е готово! — извика кръчмарят. Той нямаше нилфгардски акцент. — Ела, госпожице.

— Нож! — прошепна Цири, докато вземаше паницата от него.

— Какво?

— Нож! Бързо!

— Ако ти е малко, ще ти сипя още! — възкликна с неестествен глас кръчмарят, поглеждайки към пируващите и добавяйки каша в паницата. — Иди си на мястото, моля те.

— Нож.

— Иди си, защото ще ги извикам… Не мога… Ще запалят кръчмата.

— Нож.

— Не. Съжалявам, детенце, но не мога. Не мога, разбери. Иди си…

— Никой няма да излезе жив от кръчмата — повтори тя с треперещ глас думите на Кайли. — Нож. Бързо. А когато се започне, бягай.

— Дръж чинията, мърла такава! — извика кръчмарят, заставайки така, че да закрие погледа към Цири. Беше блед и зъбите му леко тракаха. — По-близо до тигана!

Тя почувства студеното докосване на кухненския нож, който той мушна в колана й, като скри дръжката му под салтамарката й.

— Много добре — изсъска Кайли. — Застани така, че да ме заслониш. Остави чинията на коленете ми. Вземи с лявата ръка лъжицата, а с дясната — ножа. И режи въжето. Не тук, глупачке. Под лакътя ми, при стълба. Внимавай, гледат ни.

Цири почувства, че гърлото й е пресъхнало. Наведе глава почти до самата чиния.

— Храни ме и яж сама. — Зелените очи я гледаха изпод присвитите вежди, хипнотизираха я. — И режи, режи. По-смело, малката. Ако успея аз — ще успееш и ти…

„Вярно е — помисли си тя, докато режеше въжето. Ножът миришеше на желязо и лук, острието беше неравно от многократното наостряне. — Той е прав. Знам ли накъде ме водят тези мерзавци? Знам ли какво иска от мен този нилфгардски префект? Може би в това Амарило и мен ме очаква палач, разпъване на колело и клещи, нагорещено желязо… Няма да позволя да ме отведат като овца на заколение. По-добре да рискувам.“

Прозорецът излетя с грохот заедно с рамката си и с хвърления отвън пън за сечене на дърва; всичко това се стовари върху масата, предизвиквайки опустошение сред паниците и халбите. След пъна върху масата скочи светлокоса, късо подстригана девойка с червена салтамарка и високи червени ботуши, стигащи над коленете. Клекнала върху масата, тя извади меча си. Един от нисирите, най-бавният, не успя да отскочи и рухна назад заедно с пейката — от разсеченото му гърло течеше кръв. Девойката ловко скочи на земята, отстъпвайки мястото си на влитащия през прозореца младеж с късо кожухче.

— Плъховете-е-е! — изкрещя Веркта, опитвайки се да извади заплелия се в колана му меч.

Дебелакът с перчема извади оръжието си и скочи към клекналата на пода девойка, замахна, но тя, макар и на колене, ловко отби удара и отскочи встрани, а младежът с кожухчето скочи след нея и със замах удари нисира в слепоочието. Дебелият моментално омекна и се стовари като чувал на пода.