Читать «Време на презрение» онлайн - страница 184

Скомлик отстъпи, огледа се, после изведнъж неочаквано скочи напред, опитвайки се да прободе Цири с върха на меча си, като при това се изпъна като чапла с издаден напред клюн. Цири се изплъзна от удара с къс финт и се завъртя. За секунда виждаше изпъкналата, пулсираща вена на врата на Скомлик. Знаеше, че от тази позиция той нямаше да успее нито да парира, нито да избегне удара. Знаеше къде и как трябва да удари.

Но не го направи.

— Достатъчно. — Тя усети върху рамото си ръка. Девойката с пъстрата дреха я отблъсна, в същия момент двама други Плъхове — онзи с късото кожухче и подстриганата девойка — притиснаха Скомлик в ъгъла, насочили мечове към него.

— Стига с тази игра — повтори шарената, обръщайки Цири към себе си. — Продължи твърде дълго. И то по твоя вина, момиче. Можеш да го убиеш, а не го убиваш. Кой знае защо ми се струва, че няма да останеш жива дълго време.

Цири потрепна, гледайки в огромните тъмни очи с формата на бадеми. Видя зъбите в полуотворената за усмивка уста — бяха толкова дребни, че усмивката изглеждаше неестествена. Това не бяха човешки очи и човешки зъби. Многоцветната девойка беше елфка.

— Време е да тръгваме — каза рязко Гиселхер, онзи с червената превръзка на челото си, явно водачът им. — Наистина продължи прекалено дълго. Мистле, довърши тоя нещастник.

Късо подстриганата се приближи, вдигна меча си.

— Милост! — извика Скомлик, падайки на колене. — Не ме убивайте! Имам малки деца… Мънички…

Девойката го удари рязко, завъртайки се. Кръвта плисна, оставяйки неправилна ивица от кафеникави точици върху бялата стена.

— Не мога да понасям малки деца — каза остриганата, докато с бързо движение на пръстите си забърсваше кръвта от острието.

— Не стой, Мистле — напомни й мъжът с червената превръзка. — По конете! Трябва да се омитаме оттук! Това е нилфгардско селище, тук нямаме приятели!

Плъховете светкавично напуснаха кръчмата. Цири не знаеше какво да прави, но нямаше време за чудене. Мистле, късо подстриганата девойка, я побутна към вратата.

Пред кръчмата, сред парчетата от халбите си и сред оглозганите кости, лежаха нисирите, които бяха охранявали входа. Откъм селището тичаха въоръжени с копия заселници, но при вида на излизащите навън Плъхове веднага се скриха между къщите.

— Яздиш ли на кон? — извика Мистле на Цири.

— Да…

— Тогава се качвай на някой — и препускай! За главите ни е обявена награда, а това е нилфгардско село. Всички вече са се хванали за лъковете и рохатините! Препускай след Гиселхер! Насред улицата! По-надалеч от къщите!

С лекота Цири прескочи ниската ограда, хвана юздите на един от конете на хващачите, скочи на седлото и удари коня по задника с плоската страна на меча, който така и не беше изпускала. Препусна в галоп, изпреварвайки Кайли и многоцветната елфка, която се казваше Искра. Понесе се след Плъховете в посока на мелницата. Видя как иззад ъгъла на една от къщурките изскочи човек с арбалет и се прицели в гърба на Гиселхер.

— Съсечи го! — чу иззад гърба си. — Съсечи го, момиче!